Един човек ми изпрати куп статии и презентации на конспиративна тематика: писания за това как светът отива по дяволите, как евреите и демокрацията са виновни за всичко, как Америка е истинската „империя на злото“, а пък цялата надежда за един нов ред била, разбира се, в Китай и СССР, пардон, в Руската империя. Ей-такива неща пишеше в текстовете, които ми прати тоя загрижен за моето „правилно политическо пробуждане“ човек.
Аз се порових из тия купища „правилни мисли“, но кой знае защо, съвсем не ме заинтригуваха. Смятам, че такъв род мислене, въпреки екстравагантността му, съвсем не може да ме приобщи или ангажира със съпричастност: понеже долавям в него нещо болезнено, да не кажа патологично, т.е. свидетелстващо за някаква изтънчена патология на съзнанията, долавям също така прекалени дози нихилизъм, смесени с порядъчни дози носталгия по „единний светлий комунизъм“. Както и да е, в един момент сметнах, че не е зле да изпратя тия материали на един човек, за който знам, че ще са му полезни, понеже той мисли в същата посока.
Речено-сторено, тоя човек изглежда е оценил моето действие с плаха надежда, че най-после, нищо чудно, да съм започнал да осъзнавам „самата истина“ – или пък че съм започнал да се разочаровам от „пагубната демократична идея“. Ето какво писмо ми написа този човек, с когото се знаем от доста време; аз иначе го уважавам, въпреки странностите на историко-политическото му мислене; по-долу ще видите и моя отговор до него: (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
