Аз винаги съм знаел, че в България има цензура. Тази цензура се нарича… Сега, подгответе се да си записвате, защото цензурата има дълго име като името на испански хидалго. Тя се нарича: Подмазвачество Безразличие Угодничество Страхливост Шуро Баджанащина Връзкарство Раболепие Лоялност (към дерибеите) Съобразяване с Конюнктурата Нечестност Глупост Баналност Конформизъм Робско Примирение и Алчност.
И така. Цензурата не е като оная, която поправя писмата на домашната помощница на Швейк, написани от концлагера (в които са зачеркнати неудобните думи като „тиф” и „обелки” и се е получило нещо като: тук много жени боледуват от петнист……., храним се предимно с картофени…….).
Българската цензура е политически коректна, лоялна към институциите, лоялна към корпоративните интереси и така нататък. Тя е модерна и елегантна като проститутка, която е станала „Мис България“ преди месец.
Ето защо ми дойде наум това. Преди месец от едно елитно (хахаха) списание ме помолиха да напиша статия за това какво мисля за новопоявяващите се това лято телевизионни формати. Аз, освен писател и гневен човек, в поне петнайсет години от живота си съм бил телевизионен сценарист. В момента съм председател на Сдружението на българските телевизионни сценаристи. Може би затова от списанието ми бяха избрали именно такава тема.
И аз бързо и акуратно им отговорих с три страници текст. Моето изключително честно и професионално мнение. Лично мнение. На писател и на гражданин.
В отговора ми се казваше, че това, което най-осезаемо и силно лъха от тези летни телевизионни формати, е една тежка, гнетяща и неприкрита алчност. Сребролюбие, лъщящо като мас над вода. Това беше и си остава моето мнение. Уточнявах, че лъха на алчността на всички, които взимат участие в тия формати. От продуцентите до кандидатите за участие. Тоест те са едни възпитателни формати. Възпитаващи народа в сребролюбие. Пари, пари, пари. Това е посланието на тези формати. Така написах аз в своя материал.
И естествено от списанието ми отговориха, че не са очаквали това от мене. И аз се разплаках. От безсилен яд. От отчаяние и чувство за безизходица. Ето какво си казах: В България писателят, пишещият човек, мислещият и имащ мнение човек… … може да спечели пари само ако напише или каже това, което очакват от него! Само ако каже лицемерна, цензурирана, удобна полулъжа. Спомних си с тъга Васа Ганчева.
Но… Ужасяващото е още повече това, че сега повечето ми сънародници, които прочетат тези редове… та повечето ми сънародници мазно, злорадо, по български, по робски ще закимат доволно с глави и ще кажат мъдро: Глупакооо… ти това сега ли го разбираш?! Като си писател, да не мислиш че и тебе няма да те купят? Ще пишеш това, което очакват от тебе… и хоро ще играеш! Че нали те ти плащат бе, шашкънино! Даже и мненията ще си промениш… ще станеш удобен! Защото иначе никой няма да ти публикува нещата. Защото твоето мнение, ако е неприятно за хората с парите – не струва и две стотинки.
Пари, пари, пари. Ние сме българи! Ние сме роби! Ние цял живот и само се съобразяваме! Имаме си мнение само за вкъщи. Иначе мнението ни за в списанията и за пред обществото трябва да е гладко, плъзгаво, удобно и да се харесва на турците, на джелатите, на мутрите и на другите наши мили господари – т.нар. Хора с парите. Разбра ли, глупакооо.
Така ще ми викнат моите братя – българи и роби. А аз ще наведа глава. Безсилие.
В България има цензура. Тя се казва Продължаващо Робство. В Душите Ни.
