“Ив Сен Лоран“ (ИК “Колибри”)) разказва живота на големия моден дизайнер, заявил на тринайсетгодишна възраст: „Един ден името ми ще е изписано с огнени букви на „Шан-з-Елизе“. Това е разказ за младежа в тъмния костюм, който на двайсет и една години наследява Кристиан Диор, за мъжа, който минава през депресии, алкохол, наркотици и електрошокове, за твореца, който заедно с Пиер Берже, своя делови и интимен партньор, създава неподражаемата империя на модата.
Биографията на Ив Сен Лоран от френската журналистка Лоранс Бенаим е посветена на трудния и вълнуващ път на моделиера с тънък вкус и неповторим усет за женската дреха, но и на невероятния и непознат свят на висшата мода. Роклята не е архитектура, а дом: тя не е ушита, за да бъде съзерцавана, а за да бъде обитавана, казва Ив Сен Лоран. Предлагаме откъс от книгата.
Пиер Карден е бил пионерът на прет-а-порте във Франция. Но той само е експериментирал. Всъщност именно Ив Сен Лоран, лансирайки прет-а-порте, което лично създава, произвежда и разпространява, е причина за истинското му признание. „С него всичко се промени“ – гордо казва Пиер Берже.
Към тази дейност, считана дотогава само за икономическа необходимост, Сен Лоран прибавя удоволствието да облича епохата си, като я учудва. „Прет-а-порте – казва той – не е най-лошата възможност за модата. То е бъдещето. Знаем, че обличаме по-млади и по-възприемчиви жени. С тях можем да бъдем и по-дръзки“.
„Левия бряг“ ли? Мечтаехме за него още във „Фиакр“ – казва Ан-Мари Муньос, директорка на студиото „Висша мода“. Нали през 1956 г. цялата тайфа е гледала „Любов следобед“ на Били Уайлдър в едно скапано кино в Сен Жермен де Пре? Нима Ив може да забрави сцената, когато Гари Купър, прелъстител на средна възраст, стои под една конзола в „Риц”, държи в ръката си обувката на девойка с панталон, Одри Хепбърн, и й казва: „У вас има нещо от левия бряг.“
Прет-а-порте завладява парижанките – те имат свои култови бутици като „Лора“ (Соня Рикел) и „Дороте Бис“, като дори назовават дрехите в гардероба си с имената на марките. През 1966 г. те казват една „Кашарел“ (за риза), едно „Хари Ланс“ (за яке), един „Кориган“ (за пуловер).
Левият бряг допълва това удобство с чара на сензацията: пуловерът става суичър; коланът – бижу; смокингът – „лудостта на Париж“; роклята – „една малка Сен Лоран“, достатъчно семпла, за да се носи всеки ден, и твърде особена, след като и вдовец може да я забележи: „Намирам ви за много елегантна – казва героят от „Дневна красавица” на Луис Бунюел. – Обичате ли парите?“
Тези целомъдрени рокли и леки поли защитават тялото, но същевременно възбуждат желание то да бъде притежавано не защото се предлага, а защото отказва да се отдаде.
Още от самото начало в стила „Рив гош“ има нещо забранено – далеч от извивките, разумно подчертани от права пола и комплект блуза и жилетка, вече се появява силуетът на една необичайна жена, любовница с тяло на дете. Първият бутик е отворен на 26 септември 1966 г. Катрин Деньов е кръстницата му.
Актрисата живее по това време в Лондон. Връща се в Париж, за да изиграе във филма „Дневна красавица“ на Бунюел ролята на буржоазна дама, която всеки следобед се превръща в най-търсената жена в публичен дом. Жозеф Кесел, който дотогава е отказвал да се екранизира романът му, най-сетне е отстъпил.
Катрин Деньов за първи път се появява в костюмите на Ив Сен Лоран такава, каквато една сюрреалистична комедия я разкрива чрез играта й. От този момент русата и студена красавица окончателно изоставя образа на госпожицата от Рошфор заради своята собствена роля, от която никога повече няма да се откаже.
„Катрин Деньов е една от жените, които най-много ме вълнуват, защото притежава лъчиста красота и е най-великата френска звезда в наши дни… Мисля, че се обичаме много след първия филм, в който създадох костюмите й. Става дума за „Дневна красавица“ на Луис Бунюел.“
На Роми Шнайдер й трябваше дълго време, за да се отърве от балните рокли в „Императрица Сиси“, на Брижит Бардо – от черните очила и от постоянно преследващите я фотографи. Катрин Деньов, момичето от Отьой, утвърждава още от 1966 г. този усет към изкуственото, който я прави едновременно близка и неуловима.
Червеният ансамбъл, както и шлиферът от черен винил не тежат на раменете й – те я докосват, разкриват я. Показват нейната многоликост в пълнотата на един натюрел, който тя обогатява с всички прелести на изкуственото. Нейната фалшива невинност я прави желана като забранен плод. „С непознати вероятно е ужасно!“
Без корсет и финтифлюшки, Дневна красавица е блондинката, която печели добре. Другите червенокоси момичета й завиждат заради мантото от черен винил. „Кардучи“? – казва една от тях, гледайки ревниво марката. – Май от нищо не се лишаваш.“ А другата я успокоява: „Не се ядосвай, видях същото във вид на конфекция.“
„Рив гош“ изразява лукс, свързан не с парите, а с поведението – яснота на контурите, свобода на тона, отказ от анекдотичното и превземките. Ив Сен Лорен отхвърля „шемизетката“ под костюма, малките шалчета, верижките, шнолите. Замества блузата с тениска; прогонва наивността и връща на парижанката автентичност, която няма нищо общо с булевардните дантели или с Бовари 67-а, която Шаброл филмира в „Невярната жена“.
Тя не е поддържаната от любовника си глезена кокотка от 50-те години, нито героинята, облечена в псевдо Шанел, която дискретно се прозява над чинията с патица с портокал. „Тя беше красива, когато не мислеше за нищо“ – пише по същото време Франсоаз Мале-Жорис. Нищо пастелно, нищо живописно. Само тази частица „Рив гош“, чрез която героинята ѝ сякаш се освобождава от дрехата като хамелеон, като гъсеница през деня и пеперуда през нощта, както би казала Шанел.
Макар че започва с рокли и смокинг, Ив Сен Лоран постепенно (с костюма с панталон и черния цвят през 1967 г.) ще насочи жените към пушалните, посещавани дотогава само от мъжкараните и дендитата. Сен Лоран не е „откраднал от мъжете ризата“, а е върнал на мъжете ризата.
Защото той облича жените, мислейки за известни персонажи: ще им предложи жилетките на Брумел, златистите къдри на Дориан Грей, шалчетата, гримовете, жаботата, якичките на „Жил“ от Вато, високите токове и бижутата на екстравагантните мъже.
Превод Галина Меламед
