Специалната ни гостенка в рубриката „Без микрофон“ е жената, чието лице ни подказва, че е време да извадим фишовете от джоба и да проверим дали най-после не сме уцелили джакпота от тотото, а гласът й пък ни подсеща, че е време за фигурно пързаляне. Представяме Ви бившата състезателка по фигурно пързаляне, която едва 16-сет годишна участва на Олимпиадата в Лилехамер, спортната журналистка от БНТ, водещата на предаването „Втори тото шанс“ – Цветелина Абрашева. Как се е чувствала Цвети преди на леда и сега на коментаторския пулт, как е преживяла раздялата със спорта, играе ли тото, на кого посвещава свободното си време и какво си пожелава за новата година… раберете от интервюто и пред Sportal.bg…
– Кога и как попадна в БНТ?
– Вече станаха шест години откакто съм в БНТ. В общи линии нещата се случиха малко случайно. Около три години работех в Нова телевизия, след което родих и известно време не работех, защото ми беше много приятно да си седя с бебето вкъщи. Чух обаче, че в БНТ обявяват конкурс за футболен репортер и въпреки, че футболът не е сред приоритетните ми спортове реших, че това е някаква възможност, която ще е глупаво да изпусна. Кандидатствах, минах всички етапи на конкурса и се оказа, че имат нужда от човек за сутрешния блок, който да се занимава със спортните емисии. Така всъщност станах част от спортната редакция на БНТ и се включих в работата на всички нива.
– Удовлетворена ли си от работата си в националната телевизия?
– Щом толкова време седя тук значи съм. Удовлетворена съм, защото в БНТ имам възможност да правя това, което наистина ми харесва. Аз съм бивша състезателка по фигурно пързаляне, а тук се дават първенствата по фигурно пързаляне. За мен е много важно да работя в този спорт. Освен това БНТ е мястото, където наистина се работи много професионално и екипът е много силен. Всички са големи професионалисти в своята област, много силни характери са и в общи линии мога да кажа, че тук ми е много добре.
– Преди това си работила и в радио. Разкажи ни малко повече за този период?
– Около два месеца съм работила в Дарик радио, но тогава вече бях бременна и дори не мога да кажа, че успях да навляза в нещата. Иначе, успоредно с работата ми в Нова телевизия, около половин година работех и в радио Експрес. Беше ми много трудно, защото за разлика от телевизията, в радиото екипът е доста по-малък и когато правиш емисия, ти правиш абсолютно всичко. Казаха ми: „Има емисии в толкова и толкова часа, почваш да ги правиш.“ В началото се чувствах като в небрано лозе, беше ми ужасно трудно, но пък в същото време се оказа, че ми е било и много полезно. Изведнъж трябваше да навляза дълбоко в нещата и да започна да се интересувам много повече от всичко, защото до тогава аз гледах на работата си като журналист едва ли не като на хоби. След време обаче ми стана много тежко да ходя и на лекции, и на две работи и прекратих с радиото. Въпреки това имам много добри чувства към този мой опит.
– Тъй като имаш база на сравнение, можеш ли да кажеш, че телевизията наистина е най-голямата магия?
– Да. На мен винаги ми е харесвало не само това да играеш с текста, но и да се опитваш да внушиш някакви чувства и емоции, да пресъздадеш някакви неща, а това не се случва само с текст. Самото име телевизия подсказва, че основното е визията. Тук може да се играе с картина, с монтаж, с музика… В радиото имаш два компонента, които можеш да съчетаваш – текст и музика, а в телевизията включваш и картината и изразяваш повече неща.
– Дълги години си тренирала фигурно пързаляне, липсват ли тези времена?
– Определено ми липсват много. Бях на 3 годинки, когато започнах да тренирам, а спрях на 19-20.
– Участвала си на Олимпиадата в Лилехамер през 1994 година. Разкажи ни повече за това свое изживяване…
– Участието ми на Олимпиадата е може би най-великото ми преживяване. Разбрах, че ще участвам месец-два по-рано. Бях на 16 години, абсолютна дебютантка и влязох на финал, което беше голям успех. Хубавото беше това, че върху мен нямаше никакво напрежение, защото никой не очакваше нищо. Основната ми цел беше кратката програма, с която влизаш на финал и месец преди Олимпиадата готвех само нея. Влязох на финал, класирах се 21-ва на кратката програма, след което 24-та във волната и самото преживяване беше много хубаво. Това е едно състезание, което е тотално различно от всички останали и за всеки спортист е хубаво да има шанса да участва. След това имах амбиции за следващата Олимпиада в Нагано през 1998 година. Там вече исках не просто да вляза на финал, а наистина да направя нещо по-значимо. Тогава трябваше да съм на 20 година, на върха на силите си, но се контузих и не успях. Скъсах кръстни връзки на коляното, възстановявах се половин година, после карах около половин година, втори път се контузих и се наложи да спра.
– Трудно ли преживя раздялата със спорта?
– Много трудно. Тогава бях на върха на силите си, имах няколко спечелени турнира и нещата вървяха много добре. Спрях със спорта не по мое желание и много дълго време след това страдах. Още сънувам, че карам и се състезавам. Не съжалявам обаче за нищо, което ми се е случило в спорта, даже напротив.
– Сега караш ли за удоволствие?
– Карам, но рядко. Не ми остава много време, а и съм се пренаситила от многото тренировки цял живот. Сега по-често ходя да карам ски, отколкото кънки.
– Кога ти е по-трудно – сега, когато коментираш фигуристите или преди, когато самата ти беше на леда?
– Не мога да кажа кое ми е по-трудно, те са много различни неща. Едното е професия, а другото не го усещах като професия, когато се състезавах. И двете неща си имат своите и хубави, и трудни страни, както и тънкостите си.
– Какво мислиш за случая „Ставийски“?
– Случилото се е една невероятна трагедия както за пострадалите хора, така и за Максим и Албена. Включвам и Албена, защото въпреки, че няма пряко участие в инцидента, тя е абсолютно засегната от него и в професионален, и в личен план. Не мога да кажа как трябва да се развие този случай, защото каквото и да кажа, нещата няма да се променят. Бях в Бургас първите няколко пъти, когато се гледаше делото и видях нещастието в очите на близките на Петър и Мануела и същото нещастие в очите на Максим и Албена. Да бъдеш на върха и в следващия момент да си тотално сринат е много страшно и на никого не пожелавам такова нещо!
– Заедно с Ивайло Гаврилов си водеща на предаването „Втори тото шанс“, в което каните известни спортни личности. Чие гостуване е най-запомнящо се за теб?
– Не мога да кажа кое е най-запомнящо се. Всеки един от гостите си има своя чар и обаяние, своите интересни неща, които да каже. Хубавото на това предаване е, че то е малко по-освободено и можеш да видиш човека в малко по-различна светлина, не само като спортист. Не е задължително да се говори само на спортни теми и можеш малко повече да надникнеш в душата на човека. Ще бъде некоректно, ако отлича един или двама, защото всеки си има своето хубаво присъствие. Някои са по-атрактивни, други по-мълчаливи, но в крайна сметка това са хора, които са интересни на зрителите и е хубаво позициите им по различни теми да бъдат чути.
– Ти играеш ли тото?
– Баща ми играе много и като малка ходех с него да пускаме фишовете, но сега вече не играя. Миналата седмица пуснах фиш благодарение на една колежка, която отиде да пусне за себе си и пита дали някой друг иска. Играх, но това ми се случи за първи път от много години насам. Нищо не спечелих, имах само две познати числа от трите тиража на 6/49.
– Журналистическата професия е много динамична. Какво ти дава най-голямо вдъхновение за работа?
– Вдъхновение по-скоро ми дава това, което изпитвам след добре свършената работа. Хубаво е, когато хвърляш много труд било то за репортажа или за предаването, което правиш, накрая някой да се впечатли и да ти каже: „Беше много хубаво“. Когато влагаш много усилия, ти очакваш някакви резултати и когато тези резултати са налице и някой е впечатлен, чувстваш едно вътрешно удовлетворение. За самата работа няма нужда кой знае колко да се надъхваш, защото тя е достатъчно атрактивна, за да те накара винаги да си в тонус и да се опитваш максимално добре да си вървиш задълженията.
– На какво и на кого се посвещаваш в свободното си време?
– На семейството ми. Имам съпруг, с който сме женени вече осем години и дете на шест години. Мъжът ми също е спортист – хокеист и за разлика от мен той все още е активен състезател, ако изобщо може да се каже, че в България има активни състезатели по хокей. Най-малкото тренира за удоволствие в един от най-добрите отбори, този на Левски. Освен това той е и журналист и абсолютно си допадаме и се разбираме както по отношение на спорта, така и по отношение на работата. Той знае за какво става въпрос, когато му обяснявам нещо и аз съответно също. Случва се да зациклиш в някой материал и когато друг човек погледне отстрани може да ти даде много хубава идея, за която ти да не си се сетил.
– Синът ти занимава ли се със спорт?
– Да. Водим го на кънки, на ски, на плуване…Той е много палаво дете, страшно много енергия кипи в него и обича да се занимава с всякакви неща, изискващи физически усилия.
– Какво си пожелаваш за новата година?
– Колкото и банално да звучи, смятам, че най-важното нещо е здравето. Искам всички в семейството ми да са здрави – родителите, мъжът ми, детето и всички наши близки. Всичко останало човек може да си го подреди, стига да има достатъчно желание и амбиция.
БЛИЦ:
– Най-големият ти гаф?
– Мисля, че именно телевизията е мястото, където има най-много гафове, защото всичко е на живо и винаги можеш да объркаш нещо. Аз се сещам за един случай, в който всички се смяха много. Беше преди няколко години, ставаше въпрос за Веско Топалов. Беше играл някаква партия и аз вместо да кажа с черните фигури, казах с червените фигури. Абсолютна грешка на езика, но на живо предаване не може да си абсолютно безгрешен.
– Често ли те забъркват в интриги?
– Не бих казала. Аз не съм човек, който се опитва да създава интриги и съответно гледам да стоя настрана от всякакви такива неща.
– Кой е най-добрият спортен журналист в България?
– Не мога да кажа едно конкретно име. Смятам, че в различните медии има доста добри спортни журналисти. Важното е човек да бъде много навътре в нещата, да е наясно с темата, за която пише или говори. Тогава нещата наистина се получават добре.
– Кой е най-успешният спорт в България?
– Съдейки от последната Олимпиада, това е борбата, а иначе художествената гимнастика. Тук съм малко пристрастна, тъй като това е спорт, който много харесвам. Много ми се иска да кажа, че и фигурното пързаляне е много успешен спорт. Истината е, че това, което Албена и Максим направиха с двете световни титли е наистина невероятно постижение. Това дори се равнява на нещо по-голямо не заради друго, а заради факта, че ние нямаме сериозна школа. Ако някой руснак стане световен шампион за него това е нормално, но българин да стане световен шампион в този спорт наистина е голямо постижение.
– Случвало ли ти се е да плачеш заради спортист или отбор при победа или загуба?
– И двете титли на Албена и Максим са ме разтърсвали много, защото ги коментирах и бях там, където се случваше всичко, а не тук в студиото. Не съм плакала, но не защото не съм се развълнувала, а защото трудно плача. Много пъти при успехи на български спортисти съм усещала нещо особено, което и аз, като състезател, съм усещала. Знам за какво става въпрос, какво чувстват те и цялата настръхвам. Когато е провал не мога да се разплача, тогава по-скоро ме е яд.
– Има ли личност в световен мащаб, която искаш да интервюираш?
– Като журналист съм интервюирала много известни личности като почнеш от Жак Рох, Алонсо, Ник Хайдфелд, когато беше в България…Моите идоли са от фигурното пързаляне, от детството ми и най-хубавото нещо е, че на Олимпиадата в Лилехамер имах възможност да се срещна и да тренирам с някои от спортистите, на които съм се възхищавала като по-малка. Така се случи, че на тази Олимпиада се върнаха много от бившите величия. Визирам Катерина Вит, която пет години по-рано беше прекратила състезателна дейност. За мен тя беше Бог! Тогава тя не беше във върховата си форма, но от друга страна беше страхотно изживяване да се запозная с нея и да караме на един лед. Завърнаха се също Екатерина Гордеева и Сергей Гринков, които пак спечелиха олимпийска титла, въпреки че не бяха тренирали доста години. Това са срещи, които са ми направили силно впечатление. Видях фигуристи като Нанси Кериган, която също беше там и тренирахме в една и съща група, Брайън Орсър, който беше на игрите, макар и вече като коментатор. Видях Алберто Томба…Така че не бих казала, че има някой, който много искам да го интервюирам.
– Кои са качествата, които ти помагат в работата?
– Може би едно от нещата е това, че съм много критична и то не само към другите, но и към себе си. Това е нещо, на което спортът ме е научил и за което съм много благодарна. В спорта нищо не ти е простено, и малката грешка се забелязва. Заради това съм се научила да се опитвам да бъда максимално перфектна в това, което правя. Аз съм максималист и се дразня от недоизпипани неща. Когато коментирам състезание се опитвам да се възпра от прекалено много критика, защото трябва да се наблегне и на хубавото, не можеш да обръщаш внимание само на грешките. Надявам се, че ми помага и това, че дълги години съм била в спорта и когато гледам един спортист знам какво чувства в момента, как му бие сърцето и колко са му изморени краката. Мога да усетя какво изпитва и съответно да бъда по-обективна в това, което казвам.
– А тези, които ти пречат?
– Може би всеки има нещо, което му пречи, но според мен, ако осъзнаваш какво е, ти се опитваш да го промениш и да го премахнеш.
– За какво би заменила магията на телевизията?
– Магията на телевизията звучи наистина много магично, но това си е работа като всяка друга. Хубавото при мен е, че това, което правя ми доставя голямо удоволствие и тази работа бих я вършила докато мога. Сигурно ще излъжа, ако кажа, че не бих я заменила за нищо, защото човек не може да прецени какво му предстои в живота и какво би направил, ако се случи еди какво си. Удовлетворена съм, защото не всеки има късмет да работи това, което му харесва, а това е много важно, за да се чувстваш удовлетворен.
снимки: Личен архив
