Чудесно е, че на 62-ия рожден ден на Педро Алмодовар можем да публикуваме и рецензия за най-новия му филм „Кожата, в която живея“. Благодарности на Иво и на FRAMESPOTTING!
Да си съблечеш кожата и да направиш възможно скелетът, есенцията да са по-ясни от най-директната голота. Да си позволиш лукса да бъдеш нещо различно повече от всякога, да направиш възможен най-големия абсурд – стряскащ, потресаващо верен. Да скъсаш с миналото, или по-скоро – да го изгориш, както прави една героиня от The Skin I Live In в едно огнище, в чиито пламъци се крият изсъхналите сълзи по изгубеното и илюзията, че богатството, даровете и несправедливо получената власт могат да ти помогнат да избягаш от живота си – истинския и потискащ живот, където човекът е роб на съдбата си и дребна марионетка, чиито конци биват дърпани от нещо висшо и непобедимо. Да се превърнеш във възрастен без да плачеш по изгубеното детство…
И ако в Talk to Her, филмът, който утвърди Педро Алмодовар като зрял творец, нищо не изглежда лесно, то в The Skin I Live In тази наслагваща се комплексност е по-здрава отвсякога и нищо не може да ѝ попречи да дефинира още един шедьовър от испанския гений. Защото Алмодовар не само прави каквото си поиска, а и го поднася така че, прави възможно съжителството на комично и трагично в един безупречен баланс на похвати – реалистични и бутафорни, художествени и документално точни – в непробиваемо ядро от идеи, сценарий и режисура, които са контролирани до последния детайл и никога не допускат сантименталност и евтини трикове.
Филм за човешката природа, за предразсъдъците ни, за вината, за неизбежните последици, за болестта на Аз-а и сексуалността като критика и тема-табу, за обезличаването на обществото и лишаването от човешки права, за обратите на живота и смисъла на личностната борба.
The Skin I Live In е най-зрялата работа на испанския режисьор що се отнася до идея, техника и изпълнение – и не бих бил толкова категоричен, ако секунди след финалните надписи не бях изпитал онова чувство, което те кара да задълбаеш в себе си, провокиран от това, което си гледал, изпитващ нужда да разнищиш докрай последствията и окончателния завършек на нещата, които Алмодовар няма да ти сервира толкова лесно, преди ти самият да си проникнал в същността зад един на пръв поглед сърцераздирателен сюжет за доброто и злото, като дефиниращи понятия за индивида.
Мрачен, тягостен, потискащ, ужасяващ, The Skin I Live In е труден филм, който е на границата да се провали всяка изминала минута, защото пази равновесие на ръба на допустимото, докато зрителят, вкпочил се в историята, бавно проследява наративните лабиринти, губи се, а после се намира – сам и безпомощен, смазан и затаил дъх от мъчителните обрати на сюжета. Работата на Алмодовар е по-рискована от всякога – той засяга теми, които предизвикват остри реакции, заради разнородната природа, която носят в себе си, но по-вечни и по-ангажиращи от всякога. Режисьорът не само критикува, той мисли – представя позицията си на човек, живеещ тук и сега, иронизира, поставя под съмнение непреходни въпроси, тласка към размисъл онези, които ще влязат в света му чрез магията на киното. И това е свят по-тревожен отвсякога, изпълнен с ужас, преувеличени норми, които изглеждат реално и загадки за природата на човека – нещото, което винаги е вълнувало испанския творец. The Skin I Live In е най-странният филм на Алмодовар, що се отнася до обичайното му творчество и за първи път той базира работата си на литературно произведение – романа „Тарантула” на Тиери Жонке, което в никакъв случай не го затваря в рамки, които трябва да спазва. Алмодовар играе като малко дете на това, което най-много обича – да прави кино. И го прави с жар, която малко носят в сърцата си. Макар и този път работата му да е контролирана до припадък и да носи характеристиките на студеното творчество, което, абстрахирайки се от всякакви външни и вътрешни фактори, ще пресъздаде емоции и истории, които ще имат значимост само за изкуството, на което творбата отговаря – един завършен проект, който дори не се интересува от реалността, защото тя ще е най-правилна в същността на филма независимо как е дефинирана, ако успее да я обоснове достатъчно логично. Педро Алмодовар успява да създаде вътрешна вселена, където мъртвилото, което съпътства филма, прави възможна както гротескната карикатура, преливаща в абсурдна комедия, така и иронията, грубата насмешка към огромната трагедия, в която въвежда героите си.
Образите в този филм са марионетки на съдбата, която рано или късно те достига, а Алмодовар е категоричен в решението си да ги лиши от душа и индивидуалност и просто да ги обрисува като модели на човешко поведение в една кризисна ситуация – стряскащо точно и реалистично, със стил и похвати, които пресъздават най-тъмните кътчета на човешката мисъл. Както винаги, героите му са доведени до лимита на невероятното, дефинира ги с една нетолерираща жестокост, но никога не ги съди, защото всичко е по-сложно отколкото изглежда. Психологическият пулс на всеки един от персонажите е абсолютно точен – от героят на Антонио Бандерас, пластичен хирург, който си играе на Бог, през героинята на неговата спътница в това ужасно престъпление, което предстои – невероятна Мариса Паредес, до може би най-трудния герой – този на Елена Аная, който говори само с очите си, кървясали от битката която води със себе си и с несправедливата действителност. Алмодовар създава логична верига от човешки постъпки и го прави с толкова мисъл, че в нито един момент не можеш да отсъдиш кой от героите постъпва правилно и кой е въведен в цялото, просто за да наруши баланса, за да може филмът да свърши по-лесно, за да достигне някаква развръзка.
The Skin I Live In изследва общата вина в дефинициите на една трагедия, която ще промени всички, замесени в нея. Режисурата минава през типичната за Алмодовар мелодрама, развива мотиви от фантастичното кино, комедията, стряска с натуралистичност, макар и напълно контролирана в естетиката на жанровото равновесие, хармонизирано и подплатено с тъжните и драматични цигулки от красивата музика на композитора Алберто Иглесиас. Диалозите са експлозивни, а дългите ретроспекции разкриват истините, които ще станат ключови моменти в развръзката. Хронологичните структури постоянно се разделят и се конфигурират отново в една мръсна шега с времето, от което героите не могат да избягат. Топосът е различен, а езикът на филма се трансформира постоянно, провокиращ съмнения, че може би всичко е една абсурдна шега. Алмодовар контролира всички елементи, придавайки им вледеняваща хладнокръвност – всичко е симетрично, красиво, изпипано. Лудостта взема връхна точка в този строг режисьорски режим – тя е основен мотив на филма, но никога не се превръща в сантиментални крясъци и излишна агресия, която да впечатли по-лесно зрителя – тя е студена, статична, а когато трябва да избухне – актьорската игра е регулирана от първото замахване с ръка до последния блясък в очите на интерпретиращия в един невероятен контрол на жестове и мимики от един перфектен театър.
The Skin I Live In е илюстрация на търсеното от Алмодовар – да засече хармония в несъвместимостта на елементите, в разбитата кохерентност на стилове и похвати и да я превърне в смазваща кинематографична реалност, в своеобразна вселена, където всичко е възможно – бутафорната и абсурдна, но необходима поява на престъпник в тигров костюм с португалски акцент, който ще разсее драмата, а после ще я удвои или екстравагантният завършек, който допуска сърцераздирателност, но все пак знае кога да се лиши от нея, даващ ход на финалните надписи.
The Skin I Live In е творба, която абсорбира тревогите на съвременния човек, говори за сексуалност, за любов и лудост, за Аз-а, като психологическа категория, и го прави по най-ирационалния начин – създава комплексност и амбивалентност на всяко едно ниво – интригуващи и провокиращи, макар и критичната тревога на Алмодовар да е достатъчно категорична в позициите си, търсещи нови аспекти на неговата голяма тема: законът на желанието като изкупителна сила и пътят на самоунищожението.
Източник: Framespotting.net
