Добре дошъл в чисто новия ми блог, читателю! Радвам се, че си от другата страна на клавиатурата! Настоящото четиво официално е първият текст, написан специално за този блог. Посвещавам го на теб. Може би ще ти помогне да осъзнаеш в какви времена живеем и какво е нужно да направим, за да сме здрави, щастливи и успешни днес и да оставим на идните поколения смислено наследство.
Кризата е повсеместна – финансова, политическа, здравна, етническа, личностна. Защо е така? Нали уж напредваме в развитието си, изобретяваме нови технологии, измисляме нови лечения за мистериозни болести, отваряме още повече фондации в помощ на бедните и онеправданите, а сякаш все нещо липсва. Бедните се множат, болните също, а технологиите и индустрията заплашват околната ни среда до степен достатъчна, за да се притесним реално за физическото си оцеляване дори в съвсем обозримото близко бъдеще. В последните 100 години човечеството е напреднало толкова много, колкото не сме успели за всичките минали хилядолетия (или поне така вярваме днес, без да сме съвсем сигурни какво точно е имало наоколо преди нас). В същото време на все повече от нас им се струва, че някъде по пътя сме направили грешен завой, който, едва ли не, е обезсмислил по-нататъшното ни развитие. Посоката, която следваме, изглежда води в задънена улица.
Не се оправдаха големите ни очаквания да покорим космоса. Надделяват егоистичните интереси и не сме способни да се обединим в името на подобна кауза. Всичко вървеше прекрасно, докато играта беше базирана на конкуренцията и противопоставянето (визирам студената война). Преодоляхме необходимостта от такова противопоставяне, поне привидно, с няколко декларации на ООН, и не щеш ли изостанахме рязко в космическото си развитие. Не успяхме да отговорим и на най-големите научни въпроси, макар да продължаваме да харчим милиарди за разни колайдери, които, покрай възможността да разкрият структурата на Вселената, крият и неподозирани опасности за населението. И лек за рака не открихме, а уж се харчат милиарди по този въпрос. Създаваме големи наддържавни организации, чиято цел вярваме да е нашето мирно обединение, а войните по света се множат, сякаш това е единственият наличен ни инструмент за вътрешна и външна политика.
Сякаш има някакъв вирус в умовете ни, който ни кара да вършим всички тези вредни за нас неща. На повърхността намеренията ни са чисти и желаем доброто на всички, но всъщност ставаме свидетели на нещо съвсем различно. В законите и декларациите си твърдим, че милеем за благото на другия, а в живота си се държим по точно обратния начин. Нападаме другия, търсим вината за нещастието си винаги в него и никога в себе си, заклеймяваме го, без да го познаваме, нападаме го, готови сме дори да го убием. Всеки заобикаля правилата, които сами сме заложили, веднага щом провиди изгода за себе си в подобно действие. Може би за момент се сепва и нещо в него му казва, че това, което върши, е само в негова лична изгода и във вреда на обществото, но той все пак го прави. Само този път, казва си на ум, за да успокои съвестта си и бързичко прибира подкупа или разписва концесионния договор заради комисионната, макар да е наясно, че цялото общество ще понесе огромни загуби заради малко по-високия му посреднически хонорар. И не се бъркайте, мащабът на злодеянието няма значение. Двайсетте лева в джоба на алчния катаджия носят същата кармична стойност като двайсетте хиляди в джоба на политическия лобист. И единият и другият са заразени с една и съща краста.
Аз познавам този вирус. Нарича се ЕГОИЗЪМ. Това е вроденото човешко качество да поставя себе си пред другите. Това е желанието за изгода на всяка цена, без оглед на нищо и никого. Докато аз получавам усещането за изгода, никой друг няма значение за мен, ако ще светът да сверши. Днес има епидемия в света. Заразени са милиарди, а дори не знаят. Не разбират и причините да носят тази болест в умовете си. Не съзнават дори факта, че нещастието им, защото са нещастни, дори и да го крият, е причинено тъкмо от това. Отказват да признаят, че децата им го носят също и го развиват дваж по-бързо, гледайки от тях. Продължават да дирят източника на тъпата екзистенциална болка все отвън – в другите, в онези, виновите. Все някой трябва да е виновен, нали? Не може да съм аз. Аз току що пристигнах! Може би е Бог? Може би Той е отговорен за всичката гнъс наоколо. Нали Той е Създателят? Да обвиним Него! А най-добре, защо да не го отрчем? Че кому е нужен този Бог? Така или иначе сме нещастни, болни, бедни и живеем във войни и тероризъм. Не може да стане по-зле, нали?.. Дали?
А какво, ако Бог ни е оставил да се оправяме сами със себе си? Какво, ако е казал, ето ви живот, ето ви място за живеене, ето ви храна, сега сте вие. Действайте! Оправяйте се, развивайте се, множете се. Толкова ви обичам, че не искам да ви меся изобщо. Искам да ви дам пълна свобода! Искам да ви дам възможност да изследвате себе си самостоятелно, без моята изрична намеса. Така ще постигнете най-висшето удоволствие във Вселената – да бъдете истински Творци на своя свят. Да бъде!
Какъв свят създаваме, читателю? Огледай се. Махни хорското влияние наоколо и ще видиш рая, такъв, какъвто ни го рисуват в дебелите книги. Красива синя перла, истинско бижу, шлифован диамант се рее в студената космическа прегръдка на безкрая сред мъртвите скали и пустите планети. Земята я наричаме. Нашият дом, пълен с живот и изобилие. Вода се лее из ведро по цялата повърхност, за да утоляваме жаждата си и да мием телата си. Храна расте от дърветата и почвата, за да засищаме глада си. Птички пеят в небесата, за да радват сетивата ни. Животни бродят из полята, за да ни помагат в делата ни. Тревички и цветчета красят нашия единствен дом Земята. Рай, читателю, истински рай е тук. А сякаш сме слепи да видим…
Рушим, дълбаем, точим, смучем от Земята, нашият единствен дом. Сечем горите ѝ, които ни даряват с кислорода, който дишаме. Убиваме животните ѝ, за да се храним с мъртвата им плът, сякаш природата не ни е дала достатъчно жива храна, та да ламтим за мъртва. Експлоатираме се и един друг точно както експлоатираме планетата и всичко живо на нея. Правим се на господари, а не сме нищо повече от шепа пепел. В това ще се превърнат телата на всички ни, когато напуснем това преживяване. Господари на кого? Над кого искаме да властваме? Кого искаме да оязвим с поведението си? Рано или късно всеки от нас разбира, че това поведение отваря язви само в собствената ни плът и душа.
Осъзнавате ли къде се намираме? Живеем на планета с още седем милиарда като нас и никой от тях не знае кои сме ние всъщност. Никой не може да каже със сигурност, нито да докаже истината за произхода на субективното преживяване – онова, което наричаме себе си, Азът – нашето съзнание. Никой не знае кои сме ние всъщност. Никой не може да напуска планетата. Обречени сме да съжителстваме един с друг, независимо дали това ни харесва или не. Нямаме ясен отговор на въпроса за смисъла на живота ни, нито ръководство за правилното му и целесъобразно живеене. Не ви ли намирисва тая работа малко? На мене ми е много подозрителна. Нещо не е баш така в тая игра. Нещо липсва!
Ще ви кажа какво е то. Наричам го Бог, но единствената истинска причина да продължавам да предпочитам този термин, за да назова Създателя, е, че фамилното ми име е производно от тази дума – Божанов. Това ласкае егото ми на някакво ниво и упорито настоявам да си служа с този термин. Иначе говоря за творческия принцип на вселената, чиито отпечатъци ще открием и в собствената си природа, а не за човекоподобно създание, което решава кой да страда и кой да пирува. Време е да разбереш, читателю, че макар ние да сме създадени по Негов образ и подобие, не ни е отредено да претворяваме Него по наш образ и подобие. Грози ни опасност от грешка и май отдавна сме се пъхнали сами в капана на собствените си умотворения. Те ни отдалечават от разкриването на истината, а моят опит показва, че тя изобщо не е скрита. Напротив, особено в нашите времена. Истината напира да излезе наяве. Човек трябва само да отвори очи, за да я види пред себе си. Да се събуди от съня на собствения си ум и да погледне реалността с вътрешното си зрение. И тогава разбира, че тя винаги е била тук с нас, в нас. Истината. Бог. Съдбата ни.
Има изход от кризата. Както от личностната, така и от колективната. Блатото, в което газим, е създадено от нас самите. Но се учим бързо. Е, може би не чак толкова бързо. За радост днес до планетата стигат вибрации, мощни космически вибрации, които помагат на много от нас да виждат по-ясно. И ще продължат да го правят. Ще продължат да прииждат на талази към Земята, докато не се пробуди и последният. Дано имаме още време… За повече подробности по темата, прочети книгите ми, има ги тук. И помни какво е казал самият Сократ – „Аз знам, че нищо не знам“. Дори и ти може да научиш нещо ново. Току виж променило живота ти към по-добро.
Желая ти здраве, щастие и успех в това странно приключение, наречено живот!
Искрено твой,
Димитър Божанов
