Снимка: fame.bg
Лятото след първата ми година в УНСС работих като сервитьорка и после на поточната линия в Кока-кола. И двете ги мразех ужасно 🙂 Да не говорим какви бяха парите.
Затова реших следващото лято да ходя на студентска бригада в Америка.
Първият въпрос беше: колко пари ще ми трябват. Бях решила да заминавам с Usit colours, и тяхната оферта за сезон 2005 беше:
$700 самолетен билет, двупосочен
$700 такси на агенцията
$100 такса за интервю за виза
$500 в кеш да имаш като кацнеш там (всичко става, cash is king!)
———-
$2 000 всичко
Естествено, аз нямах толкова пари. И не само че нямах, ами и тази сума беше немислимо много. Семейна приятелка ги осигури назаем. Пак късмет, защото ако не беше тя просто не виждам как щяхме (в см. аз и нашите) да съберем толкова пари.
Защото първо, трябваше да са в долари. Второ, трябваше да се дадат сега (покрай нова година). Трето, щях да мога да ги върна след около година. Ако нещо не се прецака или ако, в духа на Дивия запад, не духна към Мексико с парите 🙂
Агенцията имаше няколко разценки. Най-скъпо беше да участваш на т.нар. “job fair” (букв. панаир на работата), където директно идват накуп няколко работодатели и назначават накуп големи групи хора. Това е супер, защото първо че можеш да видиш кой ще ти е шеф и работодател, второ чувстваш се по-сигурен че са реални хора а не е някаква измама, трето заминаваш с цяла група хора като теб – млади, от България, студенти. Ако всички вземат виза де, но за това после.
Втората опция беше агенцията да посредничи и да те свърже с поне един, а обикновено с няколко работодателя по интернет. Това избрах и аз.
И третата опция беше агенцията пак да посредничи и да е нещо като гарант (надзорник) покрай документите и цялото заминаване, обаче ти сам си търсиш работодател, и те като ти пуснат оферта за работа агенцията поема нещата. Това ми се видя на мен прекалено трудно и рисковано.
Всичко това става когато още бях на 19, едва започваше втори курс в УНСС. Преди това 12 години бях в една и съща гимназия в моя град, и на практика с едни и същи съученици. Прекарвах много време с родителите си, особено лятото, и в общи линии така се случи, че никъде не бях ходила без тях.
На фона на тази кратка история на моята самостоятелност (или липсата й) ще разберете, че въпреки целия ми мерак това ходене до Америка ме плашеше до смърт.
Много ясно, започнах да си търся другарчета, с които да заминем. Или поне едно другарче. Имаше 2-3 потенциални, и си виках – колко ще е хубаво да заминем 3-4 души малка компания на бригада 🙂 Голямо приключение!
Да, обаче единия не знае английски, другия няма пари, третия не знам си какво си. На някакво ниво знаех, че вероятно ще трябва да ходя сама, но продължавах да си представям как отивам с поне един човек. Иначе просто щях да изперкам от страх.
***
На тая люлка често сядахме с най-добрия ми приятел да му пиля на главата за заминаването. Да си ми жив и здрав, Р., и ЧРД на патерици 🙂
Имаше много чакане. Чакане за регистрация във фирмата, чакане за снимки, чакане за първи етап, за втори етап, абе – яко чакане. И много несигурност, защото нещата са комплексни и не знаеш какво ще стане после, след този етап. Във всеки един момент има възможност нещо да не стане и всичко да се прецака. Включително да кажем $100-120 в разни такси и таксички, дето си дал в началото.
От сегашна гледна точка бих казала, «Аре голяма работа, какво са $120, с тях и без тях».
Обаче тогава това си бяха много пари – не само за мен, но и за семейството. Освен това не бяха наши, а назаем. Ако нещо се прецакаше със заминаването, връщането нямаше да е лесна работа.
Препотявах се всеки път като си помислех какво щях да правя, ако нещо много генерално се обърка след пристигането ми в Америка и се наложи да се върна предсрочно. Да, билетът ми беше двупосочен и да, щях да имам $500 в брой джобни, което ми даваше сигурност че в най-лошия случай, поне ще мога да се прибера вкъщи.
(Като си на другия край на планетата това си е важна точка.)
Обаче $2000 долара и днес не са пренебрежима сума, а тогава за мен бяха просто ГИГАНТСКА. Като имате предвид и че тогава не само не работех, а и имах някакъв мизерен трудов “опит” като сервитьорка и зомби на поточната линия в Колата.
Взимах 60лв стипендия на месец, които ги изплащаха накуп за 3 месеца – 180лв. Общежитието беше 30-40лв месечно с всичко. Нашите ми даваха парите за наема и учебниците, и освен тях да кажем 120-150лв за месеца. Отвреме-навреме имаше буркани. Бях си сметнала парите и в общи линии ми излизаха 2лв на ден за храна. Останалите – копиране на учебници, чат-пат дрехи, и да не забравяме все пак разходи по купони и рождени дни 🙂
***
Много хора заминават смело и весело 🙂 без никакви проблеми. За повечето, една бригада в Америка е нищо работа! Но за мен през 2005 – подготвях се все едно отивах на война. Някои от вас може би така се чувстват при мисълта да започнат допълнителен доход. И може би другите ви разправят как това не е голямата работа, а пък вас ви е страх и се препотявате само при мисълта.
Затова искам да ви кажа: не е важно какво мислят другите. Дали оценяват колко ви е трудно. Не се сравнявайте с никого! Състезавайте се единствено със себе си. Наградата е достатъчно голяма.
следва продължение – част 2
