Да се върнем назад във времето
Вървим по софийските улици, назоваваме имената им, за да се ориентираме в милионния град, но, забързани в ежедневието, знаем ли кой стои зад „Леге”, „Лавеле”, „Позитано”, „Гладстон”, „Юри Венелин”, „Ген. Паренсов”, „Денкооглу”? Кой е „Макгахан”, „Уошбърн”, „Д-р Лонг”? Какви са заслугите на „ген. Владимир Вазов”, на „Иван Евстратиев Гешов”, на „Тодор Александров”, дали имена на широките столични булеварди?
С какво са останали в историческата памет датите „11 август“, „6 септември“?И улиците, като хората, имат свой живот. Те също се променят по законите на природата. „Всичко тече, всичко се променя“ е казал древният мъдрец Хераклит. Променят се сградите, които оформят облика им, променят се поколенията, които ги населяват, хората, които им дават живот.
Защо да не опитаме да се върнем „назад във времето“, да си представим града, улиците, мястото, където живеем отпреди 50, отпреди 100 години. Във времето, когато, непосредствено след Освобождението -1878 година, градът с хилядолетна история, е обявен за столица на Княжество България. В годините, когато София бързо е започнала да променя провинциалния си облик, приемайки за свой девиз „Расте, но не старее“.
А направим ли го, знам че историята, като бримките на разплетен чорап, ще започне да ни разкрива любопитни подробности за хора, за забравени места, за Събития и Личности, които са оставили диря в българската историческа памет.
Детство в Стара София
През годините съм направила десетки документални филми, в които съм ползвала фотоси от София. От Стара София – защото тези места отдавна не съществуват. Иска ми се да ги свържа с местата на моето детство. На моите първи детски спомени.
Живеехме срещу Централната баня – на ул. „Екзарх Йосиф“ № 39. Днес там е административна сграда и Дом на киното. Татко беше радиотехник – един от първите в София, преди 1944 г. бе официален представител на Philips. Магазинът му беше в безистена, който свързваше бул. „Мария Луиза“ с пасажа „Свети Никола“. Говоря за годините до към 1950, когато започна изграждането на Ларгото – ЦУМ, Партийния дом, Министерския съвет, Президентството и хотел „Шератон“ – мастодонтите в сталински тип архитектура, които
коренно промениха облика на центъра на София.
Магазинът на татко беше някъде, където днес е вкопаната църква „Света Петка Самарджийска“, в подлеза на метрото.
Спомням си, че когато ходехме при него, той винаги задължително ни черпеше със сушени смокини и фурми. Влизаше в задното помещение на дюкяна, както той го наричаше, и излизаше с лакомства в ръка. Още преди първо отделение ме е оставял да пазя дюкяна. Отворено е, вътре има радиоапарати и части за много пари и аз трябва да отговарям на посетителите да изчакат, че татко скоро ще се върне. Невероятно доверие?! Но времената бяха други. Все още
взаимоотношенията между хората бяха на честна и почтена основа.
В съседство беше бръснарница. Отсреща – гостилница. По-надолу някакъв търговски магазин за подаръци. Още пазя стъклените цветни топки за коледната елха, подарени ми от чичо Вапцаров. Точно в ъгъла на неговото магазинче имаше един издаден купол, който е бил част от църквата „Св. Петка Самарджийска“. На излизане от безистена, в посока към пасаж „Свети Никола“, вляво беше пивница „Реклама“.
Не знам дали „пивница“ е точната дума. Но не ми звучи добре да я нарека кръчма, защото тя си имаше, както всяко квартално заведение тогава, постоянна клиентела. А по-късно прочетох някъде, че „Реклама“ са посещавали писатели, журналисти, чиновници… хора с културни интереси. На чаша вино и „сирене натюр“ (парче сирене, полято с олио и посипано с червен пипер). „Разменяхме мисли“ – както се изразяваше татко.
Стените на „Реклама“ бяха облицовани с дървена ламперия и една дървена стълба, водеше към галерията на втория етаж. Стълбата и галерията бяха оградени с парапет от струговани елементи. По стените имаше картини в рамки. (Години по-късно в командировка в Милано с колегите посетихме една такава кръчма, за да опитаме италианската кухня. Още с влизането ми напомни „Реклама“ от моето детство.) Изобщо украсата на фасадите на къщите и вътрешното оформление бяха богато орнаментирани. И стълбата към нашия трети етаж, където живеехме, беше дървена, но перилата и стругованите елементи, от които бяха изградени, бяха изкуство на дърводелския занаят!
Неслучайно за Стара София са казвали, че прилича на Виена
От пасажа „Свети Никола“ си спомням цветарските магазинчета, разположени в полукръг. И много, много цветя! (Виж накрая спомените на Драган Тенев за пасажа. Те са по-всеобхватни и ще допълнят моите!) Като го пресечахме направо, излизахме на ул. „Търговска“, пред южната страна на Централната баня. Минавахме пред централната й фасада и се спускахме по една красиво оформена стръмна алея, покрита с „жълти павета“. Тези „жълти павета“ били емблематични за центъра на София.
По време на бомбардировките през 1944 г. американските и английските бомбардировачи пускали бюлетини над София със заплахата, че ще хвърчат „жълтите павета“. И наистина в двете опустошителни бомбардировки на 10 януари и през март красивият център на София бил унищожен.
По тази стръмна алея, която е свързвала Централната баня с Малката женска баня, разрушена по време на бомбардировките, се спускахме с шейни през зимата. Това беше голямата ни пързалка. Там рядко минаваха каруци, защото ставаше много хлъзгаво. А каруците бяха едно от основните товарни транспортни средства в онези години. Стръмната алея свършваше до ул. „Екзарх Йосиф“. Отдясно, на мястото на разрушената баня, беше градинка, в която си играехме. Там беше и малката ни зимна пързалка. Отсреща беше домът ни.
По-късно през градинката минаха трамвайните линии. Днес има и чешми с минерална вода и скулптура на Асклепий, а отстрани – бюро за абонаментни карти. Все още стоят каменните украси по стълбите към градината пред Централна баня.
В допълнение ето и спомена на Драган Тенев в „Тристахилядна София и аз между двете войни“:
„Някога, по време на моето юношество, пасаж „Свети Никола“ се намираше там, където днес е сградата на Министерския съвет, и представляваше нещо като преход от булевард „Дондуков“ към улица „Мария Луиза“ и бившата ул. „Търговска“ – една от най-шумните и оживени улици на тристахилядна София.
В миниатюрния, неправилен многоъгълник на пасаж „Свети Никола“, към който гледаха обратните фасади на зданията по „Дондуков“, „Търговска“ и „Мария Луиза“, в онези години беше настанен и старият софийски „Битпазар“ –
най-невероятното сборище от всичко
Като се почне от стари дрехи и се свърши с прибори от алпака, ръждясали пирони, употребявани вече веднъж, различни вази, железни кревати, най-разнообразни инструменти от всякакво естество, картини в повредени позлатени гипсови рамки и изобщо всякакви вещи, каквито можеше да си представи човешката фантазия.
Но освен „Битпазар“ на пасаж „Свети Никола“ се намираше и приказният „Пазар на цветята“ – мечтано цветно петно за прохождащата през онези дни цветна фотография. Непосредствено зад неговата лява страна, ако се вървеше от „Дондуков“ към „Търговска“, в дъното на пасажа се беше сместило и дюкянчето на дядо Яко, извънредно колоритен старец с дълга червеникава брада. В студ и в пек, сутрин от четири-пет часа до късна вечер той неизменно продаваше печени яйца, боядисани в кафяво от луковите люспи, в които ги печеше. (Това е традиционен еврейски специалитет.) Разбира се, наоколо имаше и няколко малки кръчмички – тихи кътчета с по пет-шест маси, заградени от цъфнали лянове, посадени в срязани на две стари бъчви. Тук човек спокойно можеше да хапне порция кебапчета или шишчета и да пийне чаша вино. При това винаги, както твърдяха възрастните, превъзходно, макар и наливно.
По пасажа, претъпкан с хора като в мравуняк, между битпазарските сергии и безброя пъстроцветни петна от цветята, натопени в кофи или разни ръждясали тенекии от сирене и мас, се носеха подканянията на бозаджиите, които предлагаха резлива боза от дървени гюмове и не дотам добре измити чаши, чуваше се неспирната песен на една стара латерна. От нейните покрити с лилав плат отвори най-често се носеше мелодията на хора на евреите от операта „Набуко“ на Верди.
Обичах да ходя на шумния „Свети Никола“
Днес от пасаж „Свети Никола“, чийто патрон беше изгореният на клада от турците софийски обущар Никола, заради отказа му да се помохамеданчи, няма и следа.
Пострадал от бомбардировките през 1944-та. По-късно на негово място беше построена сградата на днешния Министерски съвет и колоритният многоъгълник от Стара София се превърна окончателно в история. За щастие тази история е все още жива в душата на старите кореняци софиянци. От годините на разцвет на този пъстър ъгъл в главата ми е останала не само мелодията, но и думите на една също така стара песен:
Недей тъгува за мойта изневяра,обичай ме и всичко забрави.Когато плачеш, запалвай си цигараи знай, димът ще скрие твоите сълзи…“
