Защо Гоце Делчев е имал „българско самосъзнание”
5 Февруари 2012 | 11:57 | Агенция „Фокус“
Снимка: Информационна агенция „Фокус“
Красимир УЗУНОВ
Вчера се навършиха 140 години от рождението на Георги Делчев от Кукуш, известен в българската история като Гоце Делчев.
Апостол и стратег на национално-освободителното движение на българите от Македония и Одринско.
Главен организатор на комитетската дейност и на въоръжената борба за свободата на българите, останали под властта на султана.
Учител, комита, войвода…
Всичко това е Гоце Делчев.
Между многото информации и репортажи за отбелязването на годишнината от рождението му, се появи емблематичния с безумството си коментар, което олицетворява собственото ни незнание, неподготвеност и за съжаление – най-страшното – неангажираност.
„Делчев има българско национално самосъзнание, той създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който подготвя и изпраща четници в Македония, играе и важна роля в снабдяването на организацията с оръжие и финансови средства.”/Цитат/
Кратка справка в справочната за интернет, предназначена за ограмотяване на поредните мутанти.
Най-малкото защото е зле написано.
По-лошото, че е вредно и никак не е вярно.
Да започнем със самосъзнанието.
Какво друго самосъзнание би могъл да има един българин. При това израсъл с подвига на героите на априлското въстание, с разказите за Левски, Ботев, Раковски. Не случайно Гоце Делчев повтаря революционната организационна структура, изградена от Левски 30 години по-рано, в българските земи, върнати на Турция по силата на Берлинския конгрес.
С други думи Левски и Делчев принадлежат на един народ, на една национална идея, на един стремеж към национално освобождение и обединение. Затова не можем да си позволим да си помислим или да твърдим, че Левски е имал българско самосъзнание или че Гоце Делчев е имал българско самосъзнание.Те просто не са имали друг избор, освен да бъдат големи българи.
Затова единият – Левски, казва така: „Кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да си вървим едно, ако ще бъдем хора!”.
Другият, Гоце, ще допише 30 години по-късно: „ Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани…”
Гоце Делчев смята, че: „Освобождението на Македония лежи в вътрешното въстание. Който мисли другояче да се освободи Македония, той и себе си лъже, и другите.”
В проектоустава на революционната организация Левски през 1871 г. пише, че свободата ще се постигне, като „с една обща революция …се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспото-тиранска система и … се замени с демократическа република (народно управление)”
Нужно ли е да продължаваме?
Очевидно е, че освен общата национална идея, към която принадлежат, двамата имат и обща национална философия. Затова не трябва да ни учудва, че Гоце повтаря не само организационната структура на Левски, Гоце наследява и званието Апостол, както и песните, в които го възпява народа.
Очевидно и народът ни, според съвременните представи, е имал българско самосъзнание, защото песента, в която „Левски ми се стори църно кюмюрджийче”, се запява като „Гоце ми се стори църно кюмюрджийче”.
Всякъде гонен, всякъде приет. Фразата се отнася и за двамата.
Левски се обучава на военно дело в Българската легия в Белград.
Гоце Делчев учи във Военното училище в София, заедно с Борис Дрангов и животописецът си Стаматов.
Левски е учител във Войнягово и в Еникьой, Тулчанско сред българите в Северна Добруджа.
Гоце Делчев е екзархийски учител в Щип.
Левски броди по Стара планина с чети.
Гоце Делчев води чети по македонските планини.
И всичко това, защото те са с подчертано българско самосъзнание.
Как ви звучи разсъждението, че англичанинът има английско самосъзнание, французинът – френско, а гръкът – гръцко.
Най-малкото нелогично, смешно и обидно.
Другото е да станем духовни еничари.
Друг е въпросът, че Гоце не събира пари за Организацията като касиер или счетоводител, като изключим откупът за отвличането на Мис Стоун от групата на Христо Чернопеев. Гоце Делчев не е и създател на четническия институт в борбата за свободата на Македония и Одринско. Очевидно знанията ни за дейността на генерал Иван Цончев и Върховния Македоно-Одрински комитет са ни още по-повърхностни и по-бегли. Четите навлизат в Македония и Одринско непосредствено след като решенията на Берлинския конгрес безмилостно разкъсват българските земи и обричат радостта на народа ни от дълго чаканото Освобождение. Кресненското въстание, Горноджумайското въстание, Четническата акция…
Офицери, юнкери, доктори, студенти, даскали, писатели, занаятчии, работници приемат като свое верую свободата на поробените братя оттатък Рила и Пирин и нехаят за собствения си живот.
Сигурно защото всички те имат българско самосъзнание.
Такова, каквото голяма част от съвременните българи, очевидно нямат, независимо дали се упражняват в епистоларен жанр на паметта на Гоце Делчев.
Затова по-добре да се доверим на един друг голям българин, познавал изключително от близо Апостола на българите от Македония и Одринско. Големият български поет Пейо Яворов.
По-малко известен като комита и като пръв градоначалник на Неврокоп, назначен на 19 октомври 1912 г., часове след като свободата слиза в града на щиковете на бойците от Пловдивския, Чепинския и Беломорския полкове.
Пейо Яворов пише първата биография на Апостола Гоце Делчев. В нея се казва така, по повод на детските години на Гоце, прекарани в Солунската българска мъжка гимназия:
„През това време Гоце установява вече и свои възгледи, като намира в миналото богове, на които се кланя фанатично. Еднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за божествената святост на славянските първоучители. Гоце, „безбожник“ вече, хваща тогова ученика за врата, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: „Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си човек, трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш“. И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде известните стари клеветничества. Гоце, който всякога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: „Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде направено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите…“
Имате ли още съмнения какво се крие под разсъждението „Гоце имал българско самосъзнание”?
Затова ще продължим с още един цитат на Пейо Яворов, този път от предговора на биографията на Гоце Делчев. Този цитат също дава отговор на много въпроси, част от които ни вълнуват и днес:
„Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. То се знае, апостолите на българската свобода не мислеха, че петвековния роб ще види боева сполука. Но те имаха пред вид сигурен политически успех.
Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат – отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.”
Както се разбира очевидно е, че нито за Гоце Делчев, нито за неговите съвременници, не стои въпроса за тяхната национална принадлежност.
Те добре са знаели на кой народ принадлежат и за чия свобода са обречени да умрат.
В предговора на малкото книжле на майор Стаматов „Спомени за Георги Делчев и Борис Дрангов”, издадено през 1935 г. в София, пише така „Той носеше псевдонима Ахил, защото се нечовешка сила и мощ, работеше за изграждането на организацията, с която смяташе, чрез всеобща революция да извоюва свободата на поробените българи.”
Такава е историческата истина, към която ни води честването на 140-годишнината от рождението на Гоце Делчев.
Юнкерът от Военното училище Георги Делчев, екзархийският учител, войводата, Апостолът на свободата на българите от Македония и Одринско…
Европейски скроените ни широки дрехи не трябва да ни заставят да забравяме и да се отказваме от историческата истина, от устоите на които се гради настоящето ни.
Защото днес с умиление се впечатляваме, че в Македония го смятали за свой и го споменавали дори в химна си.
Днешна Македония краде всичкото движимо и недвижимо имущество от българската история.
И колкото и по европейски и по атлантически да мислим и да разсъждаваме, няма как да се съгласим с нелепите твърдения, че българското правителство преследвало четите и едва ли не предало четите на Гоце край Баница през май 1903 г.
Дяволът чете Евангелие и учениците на Блаже Ристевски пишат история.
Всъщност има нещо много общо в историята около смъртта на Гоце Делчев и делата на днешните македонски общественици.
Турската част, която обкръжава четите на Гоце Делчев и Димитър Гущанов е под командването на юзбашията /капитан/ Тефик бей.
През 1892 г. същият този Тефик бей, все още е юнкер във Военното училище, заедно с Делчев, Дрангов и Стаматов. Тогава се казвал Хюсеин Тефиков.
Случвало се Делчев и Дрангов да стрелят в неговата мишена, за да покрие нормативите за стрелба.
Поручик Тефиков завършил училището и избягал в Турция.
Бил помак от родопските села и в Турция го назначили в жандармерията в Драма.
Станал Тефик бей.
Воювал срещу комитите и четите.
В сражението на Гоце и другарите му край Баница срещу повече от 1000 низами, последните думи на Делчев били „Удряйте мамицата им, изядоха ме!.”
После настъпила тишина. Турците дълго не смеели да приближат мъртвите комити.
Когато все пак стигнали до телата, Тефик бей разпознал някогашния си другар от Военното училище.
Ще запитате, какво е общото между помака Тефиков и македонците. Общото е продажбата. Едните някога продали вярата, другите – изтъргували и осребрили името си. Но въпросът е не за тях, а за нашето собствено бездушие, което особено личи в ден като този на Гоце….
© 2015 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция „Фокус“ е задължително! Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
