Shirinan
« -: Януари 19, 2010, 21:48:24 »
Пример за пречистваща медитативна прошка, която премахва негативните натрупвания в душата. Затворете очи, влезте в ролята на тъжен несретник. Вие сте в празен киносалон. Наоколо е тъмно. Екранът засега е празен, но вие знаете, че филмът ще е за вас. Как е направен, за какво се разказва, не знаете. Тревогата ви нараства, прорязва ви болка. Всичко скъпо, което сте имали, си е отишло безвъзвратно, сякаш не е било: в миналото си виждате само неприятности, разочарования, унижения, обиди… Паметта ви връща към тях, продължава нататък, към младостта, към детството… първите горчивини… празна обвивка вместо бонбон… съседчето ви взима играчката… и още нещо. и още, и още…Екранът светва, там се движат някакви силуети, сенки, лица… Вглеждате се без напрежение, образите стават все по-контрастни, започвате да разпознавате някои лица. Вижте, това са хора, с които животът ви е срещал. Мнозина са ви карали да страдате, на други вие сте вгорчавали дните… Никого от тях не сте викали тук специално, но те са дошли, те са тук, следователно и те, и вие имате нужда от тази среща. Следователно трябва да поговорите с всеки. Мислено влезте през екрана, станете участник в действието, кажете на всеки, който ви е обидил, нещо от рода на: „Да, ти навремето направи нещо, от което много ме заболя. Ужасно мъчно ми беше, но всичко е вече минало, вече го няма – аз ти прощавам!…“Не се задържайте при никого за по-дълго, вървете от човек към човек, но говорете с всеки, дори с хора, които не познавате, изслушайте всички и им простете, и поискайте прошка от тези, на които вие сте причинили болка. Дръжте се нежно с всички, особено с близките си. Близките ни причиняват най-големи страдания, но те често не знаят какво правят… простете им всичко. Ако сълзите ви бликнат, не ги сдържайте… Плачете, плачете, сълзите носят облекчение, с тях изчезва всичко, което ви е мъчило и потискало, всичко, което повече няма да се върне. Стоп!Мислено си кажете: „Достатъчно, бях в миналото, но само защото аз го поисках. Вече не съм това, което бях по-рано, животът ми е истински. Лошото, което е било, няма нищо общо с мен, в мен няма място за него. Да, в живота ми имаше много грешки, обиди, огорчения и разочарования, но аз живея, значи съм имал силата да надмогна лошото, следователно ще имам силата да продължа напред, правя всичко по силите си, за да не стана както едно време, искам да съм нов, друг човек… Вече съм друг.Мисля, чувствам, дишам — и това само по себе си е щастие, а по-рано не го разбирах и не го ценях. Всичко, необходимо за щастието, е с мен и в мен, имам цел в живота и нищо не ми пречи да се движа към нея. Млад съм, уверен съм в силите си, ще направя всичко възможно животът ми да е пълноценен, щастлив – знам, че ще успея.“ (Ясно формулирайте конкретната си цел, движението към която ще изпълни живота ви с радост, със смисъл. Деца, семейство, работа… Всеки с приоритетите си.)Ако успеете да направите тази тренировка на нужната вълна, ако успеете искрено и от все сърце да простите на засегналите ви всички стари и нови огорчения, ще почувствате неимоверно облекчение, сходно дори с блаженството. Душата ви ще се освободи от тежкия гнет. а „непослушният“ образ на младостта ще се приплъзне на освободилото се място, ще се слее с вас и ще стане част от същността ви. Възходи – падения, приливи – отливи, ден – нощ, топлина – студ, светлина – мрак…За света, в който съществуваме, са характерни ритмични качествени движения на материи и енергии към полярни точки. Нашите настроения се ръководят от същата обща закономерност. Ние сме ту безпричинно мрачни, ту весели; ту чувстваме, че можем да направим чудеса, ту откриваме, че нещата не вървят и ни е яд на „двете ни леви“ ръце. Състоянието ни подлежи на промени, които на пръв поглед никак не зависят от нас.А всъщност от настроението ни непосредствено зависи качеството на протичане на оздравителния процес. Психологически изследвания сочат, че всички са оптимисти по природа и не само не са оплаквали горчивата си орис, но дори не са и помисляли за нещастен край. Не са се борили за живота, а са живели (всеки ден, всеки час, всяка минута), радвали са се на малките си сполуки и не са се предавали при несполуките. Вярвали са, че облаците, помрачили хоризонта им, непременно ще се разпръснат. Неслучайно унинието е един от най-тежките грехове в християнската идеология. Ето защо за всеки от нас е толкова важно да умее да се справя с приливите на меланхолия (потиснато състояние на духа).Откъс от книгата “Тренировка на тялото и духа” от Мирзакарим Норбековhttp://galacreativeconsulting.com/statii/194-meditatziya-za-proshka
Активен
7dc
Гост
« Отговор #2 -: Януари 19, 2010, 22:50:24 »
Благодаря!
Активен
pluton
« Отговор #3 -: Януари 20, 2010, 10:51:21 »
Ха, Норбеков! Да, тази медитация я правихме не на трето, а на второ ниво (бяхме някакво невиждано изключение според водещите курса)… Изживяването беше много силно и разтърсващо за повечето медитиращи… Аз бих добавила и още нещо – каквото и да става всеки ден, винаги прощавайте ВЕДНАГА ( на себе си, на другите), прощавайте дори за неща, за които не сте сигурни, че трябва… Звучи малко объркано, но… Опитайте! Не мисля, че ще Ви навреди! ПСС: Сега съм в сесия и влизам по-рядко и за по-малко време, но все пак се опитвам да следя какво се случва тук!
« Последна редакция: Януари 20, 2010, 16:59:58 от delfin »
Активен
Еlsha
« Отговор #4 -: Януари 21, 2010, 01:16:11 »
Да простиш означава да разбереш.Не е нужно медитация, нужно е да се поставиш на мястото на този, който те е наранил.В момента в момета, в който осъзнаеш причините и съзнанието на човека, който те е наранил, ще се освободиш от него.Не говоря за приемане на събитията, а само за тяхното разбиране.Да разбираш и да приемаш(и да търпиш) са 2 различни неща.
Активен
Карма – КаРаМа – движение, живот, анализиране.
pluton
« Отговор #5 -: Януари 21, 2010, 18:46:57 »
Да простиш означава да разбереш.Не е нужно медитация, нужно е да се поставиш на мястото на този, който те е наранил.Да, аз съм напълно съгласна с теб, но не всички хора могат да разберат (НА МЕНТАЛНО И ДР. НИВА) това, което ти написа! Не казвам, че не е вярно! Затова на повечето хора (все още) им е нужна медитация, но не в този смисъл, който влагаш… За тях тя (аз така го усетих тогава!) е нещо като състоянието на сън, когато и където те могат с помощта на водещия медитацията да направят всичко онова, което не успяват да свършат наяве (?!?) БИЛО ТО ОТ СТРАХ, ОТ НЕДОУМЕНИЕ И НЕЗНАНИЕ или… каквато и да е друга причина… Може и да звучи откачено, но понякога явно на повечето хора им е необходимо да изключат ума си, за да постигнат това, което искат…!
Активен
До
Гост
« Отговор #6 -: Януари 21, 2010, 20:41:08 »
Да простиш означава да разбереш.Не е нужно медитация, нужно е да се поставиш на мястото на този, който те е наранил.В момента в момета, в който осъзнаеш причините и съзнанието на човека, който те е наранил, ще се освободиш от него.Не говоря за приемане на събитията, а само за тяхното разбиране.Да разбираш и да приемаш(и да търпиш) са 2 различни неща.Ако знаеш причините. Май забравяте този много важен фактор, че не винаги знаем причините. Тогава, ако прошката зависи от това да разбереш/осъзнаеш причините, а за да ги разбереш трябва първо да ги узнаеш, не значи ли, че прошката не зависи само от теб. А, нали ти/ние даваш тази прошка и зависило от теб самия. Всъщност да простиш не значи да осъзнаеш, разбереш причините. Въобще дори. Остават понякога висящи въпроси без отговор, били те свързани с причините или не, нещо друго. Дори понякога може да се „наложи“ да простиш липсата на отговори и яснота. Да простиш според мен, означава да приемеш избора на другия, да уважиш правото му на такъв, да се смириш с добро пожелание към другия и теб самия (дори понякога да боли, дори да си бил наранен). Да приемеш чуждата воля и желание, осъзнавайки че не се препокриват винаги с твоите (също) или иначе казано твоето добро не е винаги доброто другиму и обратно – да уважиш чуждото желание и търсене на добро на и от другия, да уважиш желанието му за благосъстояние, с пожелание за такова, макар то да е за сметка на твоето в даден период от време (момент, дни, месеци, години). Да продължиш напред наистина с едно добро желание за теб и другите/другия. Дали това „продължение напред“ е с дадения човек или хора или поотделно, е различно. Понякога да, понякога не. Понякога се иска време. Прошката върви с доброто „начало“ у човек.ПС: Не можах да се обясня добре. Дано съм разбрана правилно, понеже темата, засягаща прошката не може да бъде обяснена с 1 дума ясно, точно, кратко.
« Последна редакция: Януари 21, 2010, 20:56:06 от До »
Активен
pluton
« Отговор #7 -: Януари 21, 2010, 20:51:13 »
Прошката като състояние на съзнаниетоВ основата на прошката не стои онзи религиозен акт да простиш на себе си или на някого, а по-скоро да ги (се) опростиш до тяхната (своята) същност, а същността на Живота или на Бога е любовта – т.е. приемането и радостта. Да се зарадваме, че можем да опростим своя живот и да не живеем според категориите добро и зло, а да живеем, просто като обичаме себе си и всичко около себе си.Т.е. опрощаването е опростяване до единство.Защо тогава се объркваме да правим сложно нещата?Отговорът е: Ами, защото така е подходящо. Иначе как ще преживеем акта на опростяването, ако преди това не сме усложнили нещата. Как да се насладим на храната, ако, веднага след като сме се нахранили, започнeм да ядем. Нали първо трябва да огладнеем отново. Най-голямата грешка, която можем да направим, е да се съмняваме, докато огладняваме, дали ще има друга храна. Тя „просто” се появява, точно когато огладнеем. Да не забравяме, че това е метафора, която касае абсолютно всичко в нашия живот. Това е едно от обещанията на Бог към нас, докато сме в полярността. Елементът доверие позволява тревожността да се редуцира или напълно да изчезне. Така ние можем да преживеем коя да е възможност, когато тя се появи, а не да сме заслепени от тревожността, докато това се случва. Изводът от всичко това е, че в същността си прошката не е личностен акт, а е отношение към нашите преживявания. Затова е налице и нашата съпротива да прощаваме на някого – изглежда твърде арогантно или сантиментално.Прошката е състояние на съзнанието, при което гледаме „просто” на нещата и виждаме единството в полярността. Това е завършеният акт на интеграция и помиряване на всички полюси. Тях ги има, но ние ги преживяваме чрез любовта и разбирането. Единството е едно и също за всички и няма нужда да търсим различно преживяване. Често в стремежа си да намерим някаква уникалност в преживяването си ние пропускаме да влезем в състояние на покой, простота и помирение (смирение). Досега разсъждавахме за смирението като качество, съдържащо в себе си елементите приемане и съгласие, но очевидно има едно скрито звено. И това е опрощението (опростяването).Излиза, че опрощението е третият елемент или третият начин.Когато погледнем просто на нещата, започваме да преживяваме Духа в нас и това всъщност е третият език, за който говори Крион, или медитацията в движение. Когато гледаме с очите на любовта, виждаме простотата на нещата. Всеки път, когато правим нещо сложно, ние се отдалечаваме от възможността да преживяваме Духа във всеки един момент в ежедневието. Нещата са прости, защото всеки един елемент от Мирозданието или Вселената крие собствен разум и по пътя на смирението в тишината ние можем да комуникираме или просто да чуем този разум, вместо да си измисляме да тълкуваме кое какво е.Да живеем просто не означава да сме глупави, а да се възползваме от естествената интелигентност на всички неща и по този начин да ги признаем, че съществуват.Това всъщност е истинският акт на помирение между нас и Бога, т.е. между Нас и всичко, което е Вселената.
Активен
giti
Гост
« Отговор #8 -: Януари 21, 2010, 21:03:38 »
Смятах да отварям тема за прошката, но виждам, че не е нужно. Та да се включа и аз.Аз прощавам преди да са ме наранили, т.е. простила съм предварително на всички, които някога ще ме наранят в бъдеще. Звучи ви странно и нелогично, нали? Нека обясня!1.Моето мнение е, че никога не е виновна само едната страна. Всъщност ние сме съучастниците на тези, които ни нараняват. Ние също носим вина за това, дали с дума, жест, поглед или безразличие… Дори и да не осъзнаваме къде сме сгрешили, това е така и виновни са винаги и двете страни- тази на нараняващият и тази на наранният.2. Освен, че зачитам правото на свободен избор на другият, за което и До спомена, също така знам, че в случая аз също съм проявила моето право на свободен избор. По-точно казано, съгласила съм се да бъда наранена. Затова винаги, каквото и да се случи, колкото и да ме нарани някой, идва момент в който се опомням и питам за прошка. Знам, че вината за случилото се е била и моя, и дори и вината ми да е само 1%, процентите с нищо не оправдават вината ми.Мисля, че прошката е наистина добро лекарство за нас самите. Преди да простиш и да поискаш прошка, трябва да си простил наистина първо на теб самият и после на наранилият те(или обратното- според зависи…), трябва да простиш вътре в теб – в сърцето! Дори не винаги е нужно някой да знае, че си му простил, макар и това да е един добър урок, особенно за тези, които са те наранили наистина много- ако не те вземат за смахнат (хаха), ще се замислят над доста важни въпроси.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #9 -: Януари 26, 2010, 21:10:06 »
ЧУДОТО НА ПРОШКАТАПрошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило – изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата – най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички – и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: „Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.“Първата ми реакция беше: „Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.“ Грешах.На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Активен
delfin
Гост
« Отговор #10 -: Януари 26, 2010, 21:13:20 »
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: „Трябва да простиш.“ Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш – все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.В леглото, в което умирах, написах на лист:Име:Премахни:Утвърди:И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: „Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.“ Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: „Боже, вземи това, не мога повече.“Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.Освободете се чрез прошката!Грег Андерсън
Активен
Shirinan
« Отговор #11 -: Януари 28, 2010, 17:01:05 »
ЗА ПРОШКАТА И БЛАГОДАРНОСТТАПРОЩАВАМ НА ВСИЧКО, КОЕТО СЕ Е СЛУЧИЛО С МЕН В МИНАЛОТОЛуиз ХейНе е нужно да знаем как да прощаваме. Достатъчно е да искаме да го сторим.Вселената ще се погрижи за начина.Като отказваш да простиш, ти се вкопчваш в миналото, а в такъв случай е невъзможно да бъдеш в настоящето.А само от тук и сега, от настоящето, може да се създава бъдеще.Прошката е подарък за нас самите.Тя ни освобождава от миналото, от някогашните преживявания и взаимоотношения.Като простим на себе си и на другите, ние наистина се освобождаваме.Прошката носи невероятно усещане за свобода. Често трябва да си простим за това, че сме се примирявали с болезнени преживявания и че не сме се обичали достатъчно, за да се махнем от тези преживявания.В известен смисъл да си жертва е чудесно, защото всички останали са отговорни, а ти нямаш никаква възможност да промениш нещо.Много е удобно да играеш ролята на жертва, защото винаги друг е виновен.Трябва да стъпиш на собствените си крака и да поемеш своята отговорност.Затова: обичай себе си, прости си, прости и на другите и живей в настоящия момент.И ще видиш как старата горчилка и болка се свличат от плещите ти, как се разделяш с тях и как дверите на сърцето ти се разтварят широко.Когато излизаш от пространство, изпълнено с любов, ти винаги си в безопасност.Прости на всички.Прости на себе си.Прости на всичко, което ти се е случило в миналото.Ти си свободен.“Няма как да пропуснеш нещо или някого, защото си жив.Ако живееш в миналото, ти не се наслаждаваш на случващото се сега,защото винаги ще ти се иска то да е по-различно от онова, което е.Да не се наслаждаваш на настоящето, означава да живееш в миналотои да бъдеш полужив.Това води до самосъжаление, страдание и сълзи.“Толтекска книга на мъдростта
Активен
Shirinan
« Отговор #12 -: Януари 28, 2010, 17:03:34 »
ЧУДОТО НА ПРОШКАТАГрег АндерсънПрошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило – изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата – най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички – и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: „Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата.“Първата ми реакция беше: „Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем.“ Грешах.На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: „Трябва да простиш.“ Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш – все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.В леглото, в което умирах, написах на лист:Име:Премахни:Утвърди:И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: „Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен.“ Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: „Боже, вземи това, не мога повече.“Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.Освободете се чрез прошката!
Активен
Spirit
Гост
« Отговор #13 -: Март 05, 2010, 23:39:06 »
Това, както виждам, е въпрос, който тормози огромна част от хората. Е, съжалявам, но нямам универсална формула, мога единствено да споделя своя опит.Първото нещо, естествено, е да осъзнаете, че наистина искате да простите, че от това зависи по-нататъшното ви развитие и че сами сте отговорни за живота си и лошите неща, които „някой ви е направил” са се случили само защото а) сте имали да изкупвате карма б) душата ви е поискала да научи определен урок в) чрез негативната си енергия сте ги привлекли. После трябва да сте уверени, че наистина не искате да повтаряте грешката си да обвинявате някой друг за собствения си живот и че тази прошка е веднъж за винаги.След като изпълните тези стъпки ще се изумите колко е лесно да простите. Разбира се, после е време да прекратите създаването и изпращането на негативна енергия към определения човек от своя страна. Как аз го правя: представям си човека все едно стои пред мен, сещам се за лошите неща, които съм си помислила за него и си представям, че тяхната енергия е около нас. После си представям как му се извинявам и му искам прошка, задето съм му изпращала негативна енергия и съм му пожелавала лоши неща, прегръщам го и го обливам с любов и си представям обратното на това, което съм му пожелавала – да речем, че съм му пожелала да е нещастен или беден, или да има нещастна любов – представям си и дори се старая самата аз да го почувствам, че той изведнъж става щастлив или богат или каквото там трябва. Но най-важното е да си представите и почувствате как го обливате с любов и отсега нататък да му пращате само положителна енергия. Само тогава прошката е истинска.И не забравяйте, да простиш на някого друг означава да простиш на себе си.Направо се изненадвам сега като си помисля как по абсолютно един и същ начин простих на хора, които са ме наранили, и простих на себе си, че съм наранила други хора.
Активен
