Кратка история на Македония
Преди няколко седмици Стефан Командарев ни показа от мобилния си телефон трейлъра на някакъв македонски филм, а пък ние от благодарност му показахме няколко литра червено вино от Ивайловград и свинско джоланче на фурна. Бяхме се събрали в нашата ложа или, както е познато на ограничен кръг абсолютно деградирали чревоугодници – „Кратуните” – малко заведение недалеч от съдебната палата, докоснато от божествено вдъхновение и благословено с гениален готвач.
– Кръчмарю клет! – повика го Батко. – Ела да видиш нещо.
Всъщност „Кръчмарю клет” не е случаен зов. Наскоро съдържателят на „Кратуните” официално беше получил клубни атрибути. Всеки член на Клуб „Алкохол” си има титла и зов, които са различни. Например Батко е „Генерален секретар на Клуба”, а аз съм „Лорд извратител на словото”, но се зовем помежду си с „байно” или в особено тържествени случаи – с „байно льо”. Съдържателят (и готвач) на „Кратуните” получи пък титлата „Странджата” и правото да бъде зован от членовете на Клуба със зова „Кръчмарю клет”.
– Ела да видиш какъв филм са направили македонците!
Филмът беше скъпо направен, сигурно бюджетът му е бил половината от брутния вътрешен продукт на Македония. Сниман много професионално, в хубави картинки разказваше за Втората световна война, българската армия и македонската съпротива, сведена до дискретно показване на среден пръст от волен футболист, който уж прави нацисткия поздрав (il salute romano). Нещата добиваха допълнителна тегавина от обстоятелството, че филмът разказваше за футболни мачове, а това далеч не е най-вълнуващата тема, поне за нас. Мръсните български нацисти във филма с помощта на оста Рим-Берлин-Токио наредили някакви мачове така, че „Левски” да бие съответния отбор от Скопие, който, разбира се, е много по-силен. Това било направено, защото треньорът му бил евреин, а пък гадовете не можели да допуснат отбор, трениран от евреин да победи фашисткия „Левски” от София. После българските нацисти радостно изселвали вардарски евреи в концлагерите. Нещо такова.
– Хм!… – каза Странджата, който по принцип е пестелив на думи.
– Съпротива казваш. И кой е оглавявал тази съпротива? Александър Македонски ли? – попита Милен и си бодна от салатата с веяни свински гърди, праз и червен пипер.
– Всеки може да е бил – обясни Батко: – и Наполеон, и Чингиз хан, и Юлий Цезар. Те нали са македонци…
– Аз пък все ги бъркам всичките тези тракийци, добруджанци, граовци, македонци, шопи и какви ли не още – призна си Светльо Каубоя, който не е никакъв каубой, а е рекламист, но пък много обича коне, има си и си ги гледа в своето ранчо недалеч от София.
– Е, не си прав – каза Милен. – Казваме „Александър Македонски”, а не „Александър Шопски” или „Александър Добруджански”.
– „Александър Македонски” не беше ли Оперетата?
– Не, тя е „Стефан Македонски”, но той пък е от Сливен.
– Както и да е – вдигна ръка Батко, за да прекъсне този разговор, който застрашително поемаше в нездрава посока. – Аз понеже имам роднини в Охрид, чувствам македонския въпрос много близък.
– Той, този въпрос – поклати глава Странджата – си има много лесен отговор.
– Освен това чувствам – продължи Батко, като се направи че не е чул забележката на Странджата, – че съдбата ми е отредила призвание, че иска да оставя нещо на македонците и това нещо да бъде кратка история на Македония, която малките македончета да учат в училище и чрез нея да укрепват националната си гордост.
Сигурно и преди е ставало дума, че по образование Батко е историк и следователно Съдбата съвсем правилно се беше обърнала именно към него, а не, да речем, към мен, Милен или, не дай, Боже, към Командарев. Батко умее да провижда назад в хилядолетията, да извлича от тях факти и да ги превръща в истини единствено с острието на своята блестяща мисъл. И ето го сега: оглозга едно попрепечено агнешко котлетче, избърса си устата със салфетка, отпи голяма глътка червено вино и започна в академичен стил:
– В началото Боже Саваодовски създава небето и земята и казва: „Нека биде светлина и нека изникне земјата со зеленило!”. Речено-сторено. Светът вече е налице и започва историята на дните му. Тази история първоначално се развива криво-ляво добре. Не след дълго обаче тлеещи латентни тенденции довеждат до кризата в град Вавилон (старото име на Битоля), където нещата се объркват така, че хората се разделят на такива, които заявяват, че са македонци и на инакви, които не признават, че са македонци. Това принуждава Боже Саваодовски да коригира хода на историята, като затрие всички, които твърдят, че не са македонци. Решава да залее творението си с много вода и да издави всичко живо. За да оцелеят обаче македонците, съобщава намеренията си на Гьорче Ноевски и му дава инструкции как да построи големия ковчег, станал известен по-късно с името „Ноевски ковчег”. Гьорче Ноевски има трима сина – Люпче, Перо и Гоце. След потопа те се пръскат по света, като Люпче се заселва в Европа, Перо отива в Азия и там дава началото на македонския клон, който изобретява барута и хартията, а пък Гоце ражда всички негри и индианци, които в по-късни векове македонците на Люпче и Перо ще открият по географски начин и ще ги цивилизоват.
Обаче някъде в тъмните хилядолетия между сътворението на света и изобретяването на Интернет се случва важно историческо събитие. Неясно откъде се появяват другите народи и започват да се ползват от културните достижения на македонците и да крадат историята им. Така например, пияните от черна бира англичани започват да твърдят, че Райчо Панте-Генчовски и той бил англичанин и дори извращават името му на Ричард Плантагенет – Лъвското сърце, а датчаните приписват на някакъв свой принц думите на македонската народна песен от Прилепско „Да бидеш или да не бидеш: еве у што е въпросот”.
– Всъщност – каза Милен и си сипа малка чашка кафява смокинова ракия, – именно македонската култура е тази, която запалва просветителския факел на каменната ера.
– Точно така – веднага се присъедини към него Батко, сипвайки си и той от смокиновата ракия, а пък и другите си сипаха, с изключение на мен, който си налях крушова. – Както преди време съобщиха македонските медии, археологическа находка доказва, че македонският език е съществувал и то в писмена форма преди 77 000 години. Вероятно той е тласнал маймуночовеците по пътя на прогреса. За съжаление, тази писменост после изчезва за известно време, за да я изровят дявол знае от къде Кирил и Методий и да си я припишат.
Батко направи кратка пауза, за да отиде до бара, откъдето се върна с бутилка „Хенеси” и голяма тумбеста чаша. Сипа си, завъртя няколко пъти чашата в отворената си длан, за да се освободят ароматите, после отпи и продължи:
– След каменната ера идва бронзовата и в Египет построяват пирамидите, които и до днес изумяват с математическата точност, с която единият им ръб е ориентиран към звездата Сириус, а другият – към Скопие. Тайното египетско познание вдъхновява античността, която после пък разпалва Ренесанса след кратко средновековно прекъсване, настъпило по причина че Македонската империя, неправилно и клеветнически наричана Римска, пада под ударите дивите македонски племена от север. Империята се разцепва на две: Западна Македонска, наричана „Свещена” като и всичко македонско, и Източна Македонска, наричана за удобство Византия по името на античния македонски град Бизанциум. Именно нея хищните кръстоносци опитват да затрият, но македонският цар Калоян обърква сметките им. И ето че идват турците. Тук трябва да отворим една скоба, за да подчертаем дебело, че турците и гърците не са македонци. Турците не са, защото не могат всички да бъдат, а пък гърците не са, защото ако бяха, то тогава и Александър Македонски щеше да е грък, а пък той не е. Българите само частично не са македонци с изключение на някои от монарсите си, които са. Както и да е, Османската империя и тя на свой ред си отива и Балканите преоткриват националната държава, открита от македонците още преди 77 000 години и още тогава наречена МАКЕДОНИА, изписано с кирилица от дясно на ляво на онзи археологически камък, за който вече стана дума. През следващия век новите национални държави се отдават на подлости и машинации, в резултат от които Македония се свежда до нещо с население колкото София с тази разлика, че половината от това население са албанци, турци и цигани.
– Пука им на македонците! – махна с ръка Милен и си сипа коняк в чашата от червено вино, с което предизвика вълна на потрес и погнуса в цялата компания. – За хиляда – хиляда и петстотин години националните държави ще отмрат и всичко ще си дойде на мястото. А какво са 1500 години на фона на македонския континуитет от 77 000!
– Важното е че през цялото това време не са изгубили чувството си за историчност, което е било еднакво остро и в годините преди началото на каменната ера, и в наши дни, както личи от историческия филм за футбола и войната, с който започна целият този разговор – каза Светльо и поиска сметката.
Докато Странджата я приготви и донесе, изпихме по едно малко уиски с малка бира и приготвихме недовършената гарафа с червено вино за из път. Платихме и излязохме на улицата. Стефан се подхлъзна на една замръзнала локва, но ние ловко го уловихме и го спасихме от позорно и болезнено падане. Хванати така под ръка, образувахме нещо като южнославянско хоро и запречили целия тротоар, някак си естествено запяхме: „Що ми е мило, мило и драго во Струга града, мамо, дюкян да имам”.
– Ех, да имах сега да ви снимам отнякъде! – залитна режисьорът Стефан. – Да се видите на какво приличате. И дали изобщо приличате на нещо…
