Просто любов...

Просто любов...

Просто любов... Някой ден любовта ще си отиде. Единствената, живата, вечната... Тази, без която не можеш да живееш, да дишаш, да съществуваш. Ще останеш сама, разбита, неразбрана. На границата между Ада и Рая, ще се чудиш дали си жива и защо. Дали не си я сънувала, любовта на живота ти? Тази, която отвори небесата си за теб, разходи те из слънчевите си градини и после те захвърли в пустинята. Една любов, която ти даде всичко и после ти го отне. Боли. Заради болката знаеш, че още си жива. А някъде в дълбините на последните оцелели клетки ще крещят спомените, потъпкани от несправедливите житейски обрати.

В сърцето ти ще тлее пламъка на потушения огън. Този, който никога няма да се разрази отново. В душата ти ще е пусто, като морски бряг пометен от цунами. Нищо няма да чувстваш. Тялото ти може и да е физически живо, но душата ти отдавна ще се е преселила в лоното на пълната забрава. Апатия и тишина. А след тях – викове! На отчаяние. На безпомощност. На лудост. Ще проклинаш...
Прочети цялата публикация

Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност