Българската жена
Тази година в навечерието на Осми март, си припомних детските години. Тогава в училището, този празник беше основно Ден на Майката. Даже имаше стихотворение, от което помня само малка част: Осми март е ден на мама, но какво да и даря, та за грижата голяма аз да и благодаря? Днес майка ми е вече на години. Прекарала целия си живот в работа и грижи за другите, сега енергията и не е намаляла. Не зачита своите празници, но помни чуждите. Не споделя желанията си, но отгатва чуждите. Дори да живея още хиляда години, пак няма да мога да и се отблагодаря за всичко. Чудя се дали съм добър син. Може би единственото, от което се нуждае тя е малко внимание, а не съм сигурен, че винаги и го давам. Замислих се, че всъщност това, от което най-много се нуждаят всички жени и майки, е точно капчица внимание. Не на една дата годишно, а всеки ден, защото всеки ден те прекарват времето си, разделено, между работното място, домашната работа и грижи за близките си. Не зная от къде взимат енергията си, но винаги ще сме длъжници на българската жена. Днес времената са променени. Не много, но жените успяват да се преборят в този мъжки свят. Успяват да докажат, нещо което никога не се е нуждаело от доказателства- че са също толкова способни, колкото мъжете. За съжаление обществото ни е длъжник на българската жена. Това, което получават е, дори по-малко отколкото сами са извоювали. Не получават даром, дори вниманието, което нищо не ни струва. Все още част от българските жени, са просто роби. Не си спомням през изминалата година, за сме направили нещо, да се подобри положението им, а те са винаги до нас- майки, приятелки или съпруги, колежки…. Днес, обаче поста е посветен на майка ми, една обикновена отрудена българска жена. Тя е на ти с компютрите и зная, че няма да прочете тези редове, но се заричам през следващата година да се опитам да и дам вниманието, което заслужава. Не зная дали ще спазя обещанието си, но поне ще опитам. Може да забравя празниците, но важни са делниците.
