Свикнали сме да си мислим за гениалните идеи и открития като за някакво внезапно просветление. Бам! Ябълката пада върху главата на Нютон! Еврика! Архимед бърза да излезе от ваната, за да запише току що осенилия го закон за плаващите тeла и изместения от тях обем течност.
Истината обаче е, че тези моменти не са искра на гениално вдъхновение! Те са заключителен интелектуален триумф на протичали дълго време преди това и сложно взаимодействащи си мисловни процеси. Какви са те и кои са основните фактори необходими на мозъка, за да стимулират раждането на велики идеи? Подробен и интригуващ отговор на тези въпроси ни дава Стивън Джонсън в прекрасното четиво за всеки читател изкушен от науката и историята на човешките постижения- Как се раждат добрите идеи (част от богатия на сходни заглавия каталог на издателство Изток-Запад ).
Не се подвеждайте по привидно хаотичното скачане от тема в тема в началото на книгата- Джонсън поставя точки, които постепенно свързва една с друга, рисувайки една по-голяма картина на човешките достижения. За всяка крачка напред към разбирането й е необходимо първо да стъпим на определени основи. Така малко по-малко, глава след глава виждаме как се прояснява един от основните примери за гениалност в книгата: раждането на теорията на Дарвин за произхода на видовете. Последното, между другото е много по-тясно обвързано с геологията и кораловите рифове, отколкото някога сте предполагали…
За да не развалям удоволствието ви от четенето и откриването на нови и нови парченца от мозъчния пъзел, който Джонсън умело нарежда, само накратко ще изложа някои от основните му тези.
Вече споменахме основната му позиция- повечето велики идеи, иновации и прозрения само изглеждат като един-единствен внезапен момент на прозрение. До тях обаче води дълга нишка от свързани едно с друго предположения, подозрения, наблюдения, опити и неочаквани асоциации. Един пъзел от синаптични връзки, който се нарежда чак с внезапното откриване на последното парченце- понякога цели десетилетия след като е започнат.
Обратно на популярните представи за гениите: самостоятелното и изолирано от света раждане на идеи всъщност е рядкост. Малко са гениите-отшелници, изпреварили времето си и работили без никакво съприкосновение с идеите на своите съвременници. Повечето големи учени всъщност не избретяват и не създават нещо от нулата, а поставят логичен завършек на дългогодишната (дори в продължение на цели десетилетия) работа на множество големи умове в своята област. Не личният талант сам по себе си, а взаимодействието с чужди идеи и попадането в активна и стимулираща интелектуална среда дава незаменимия тласък напред.
Обмяната на идеи, правенето на грешки и най-вече сблъсъка с (напълно) различни области на познанието (понякога, дори противоположни на тази, в която работим) са нещата, които най-много стимулират мозъчната активност. Те ни помагат да направим асоциации, които иначе трудно бихме открили ако действаме в среда с труден обмен на информация и имаме достъп до малко хора, които да ни дадат страничен поглед към работата ни. Колкото по-хомогенни са средата, в която се движим и интересите ни, толкова по-малко занимания имаме, които да разширят интелектуалния ни хоризонт и да ни осигурят различни гледни точки.
Поради изброените причини не е никак случаен фактът, че някои от най-големите октрития в историята са правени от т.нар полимати: хора, които се интересуват и изследват задълбочено много на брой различни области: философия, икономика, физика, биология, изобразително изкуствп, музика и т.н.
За мрежите от контакти, въвеждането на World Wide Web, eволюционната теория на Дарвин, за връзката между пресата на Гутенберг и винарството в Рейнска област,, ползата от провала и грешките в опитите, безценния обмен на идеи и активният социален живот, въпреки (или по-скоро, благодарение, на който Крик и Уотсън правят историческото си откритие за ДНК макар да има по-тесни специалисти от тях в лабораторията им), сходството между коралите и градската среда…моля обърнете се направо към г-н Джонсън.
Със сигурност вие и идеите ви няма да съжалявате!
