Правя ремонт. Боядисвам с латекс – хубаво люляково лилаво. Лакирам ламперията, пренареждам мебелите, сменям стила. Всичко вървеше по вода до момента, в който не дойде време да слагам стъклените полички в една ниша до леглото. Няма проблеми – казах си – отивам в Практикер да ми отрежат поличките, взимам държачи и с винтоверта пат, пат и за две минути всичко е готово.
Взех размерите…..грешно. Отрязаха стъклата по-големи. Няма проблем – казвам си аз втори път – ще го коригирам. Отрязоха ги пак…..грешно. По-малки. Леко пребледняла от нерви за трети път си казах няма проблем. С бодра крачка запраших към Практикер и взех две двуметрови летви, които щях да използвам като подпори за държачите. Прибрах се щастлива и спокойна, че сега най-накрая ще мога да сложа поличките и ще успея да подредя всичко до вечерта. Надупчих почти цялата ниша. Лакираната ламперия се превърна в ренде, през което прозираше жълтеникавата изолация. Почервенях от яд. Стъклата се оказаха по-големи сега, след като сложих изрязаните грижливо летвички. Имах алтернатива – или да махна летвите и да взема други, по-скъпи държачи, или да отрежа стъклата. Но имах и един проблем. Отрежех ли стъклата отново грешно, цялата одисея щеше да се потрети. През цялото време докато пътувах към Практикер се проклинах наум, че не научих математиката и в частност геометрията, както трябва. И естествено заради това мое незнание се бръкнах дълбоооко в дйоба си за осем държача по двадесет и кусур лева единият. Когато плащах на касата младото момиче от другата страна ми се усмихна и ме поглледна с едни такива присмехулни очи, които веднага бяха контрирани ссъс зверския ми поглед. Добре че момичето се оказа разбрано – имам предвид, че разбра достатъчно бързо да не си и помисля да иронизира ситуацията, защото щеше да и се случи нещастие. Прибрах се за пореден път. Надеждата в мен не умираше. Завинтих новите държачи стараейки се да не обръщам внимание на алармата в главата си. Тя упорито ме информираше, че отново има някаква грешка. И наистина се оказа, че има. Стъклата се оказаха пак по-широки. Пробвах как ли не да ги поставя тези шибани, красиви, тонирани в зелено полички. Накрая не издържах. Захвърлих ги върху леглото, оставих хаоса да царува и се скрих на първия етаж с чинийка варен ориз и доматен сос, блаженно поседнала на удобното кресло, докато гледах един страхотен филм с лаконично заглавиe АЛФИ. Той се прибра към осем. Беше капнал след тренировката и искаше да легне да спи. Завари ме по средата на втория филм. – Всичко ли е наред, мило? – Да – казах – всичко е ок. – Приключи ли с ремонта горе? Много съм уморен. Искам душ и веднага в леглото. – Да – повторих – всичко е ок.
Качи се горе, отвори вратата и, убедена съм, замръзна на място. Не очакваше да види хаос. Нито пък легло, което не се вижда от всякакви джунджурии. Влезе да си вземе душ и дойде при мен в хола с одеало и възглавница под ръка.
– Утре ще ги поставя. – Ахам. Точно на най-интересното съм. Може ли после да ми кажеш?
Бях гадна. Но той го заслужаваше напълно. Дори не ме попита имам ли нужда от помощ през цялата седмица, докато траеше ремонта. Следващите два дни всичко си дойде на мястото. Сложи поличките и подреди хаоса. А на мен ми се услади още повече да го наблюдавам отстрани като супервайзър. Все пак това бяха събота и неделя. Единствените му почивни дни!
