Днес прибирайки се пеша срещнах приятел, с когото сме израснали заедно – играли сме футбол, баскетбол, посещавали сме компютърни клубове и така нататък.
Когато ме видя се усмихна и ме поздрави като аз разбира се отвърнах на приятелския му жест и тръгнахме заедно, тъй като живеем в една посока. Беше облечен нормално – къси панталони и риза.
Коментирахме образованието в Благоевград, трудностите при намиране на работа, жените, житейските проблеми. Тъкмо стигнахме мястото, където предполагах, че ще се разделим и се случи нещо неочаквано за мен – той се спря пред един варел, погледна какво има в него и започна да рови. Намери някаква обикновена вафла и я сложи в черна полиетиленова торбичка, която извади от джоба си. Крайно учуден го попитах защо бръкна във варела, а той ми обясни, че семейството му е в тежко финансово положение и в момента нямат средства дори за храна. Обясни ми, че от няколко месеца всеки ден ходи в бюрото по труда и в частни агенции, за да търси работа, но уви – нямало работни места.
На фона на обясненията му се почувствах изключително неудобно, държейки в ръката си устройство, струващо почти 4 минимални работни заплати. Да, аз не бях виновен за това, че е изпаднал в тежко положение, но все пак ми стана неприятно. Почувствах се като принц, защото спрямо това, което той имаше, аз имах всичко. Но чувството не беше приятно.
Може би това е гледка, която трябва да се види от държавник на високо ниво. Тя илюстрира какво се случва с младите хора в България – голяма част от тях напускат родината ,а тези, които остават, са принудени да се борят със зъби и нокти, за да могат да живеят не нормално, а поносимо. На тези, които не им достигнат силите, тежко им. Убедих се, че държавата България не е майка, а мащеха. Това трябва да се промени!
