Всяко нещо в природата си има своето обяснение… Горещото време – също! От днес до 17 юли започват
Г о р е щ н и ц и т е Според народните вярвания 15, 16 и 17 юли са най-горещите дни в годината, оттам идва и общото им име Горещници. Тяхното честване е свързано с борбата на хората с градушките. Това природно бедствие нанася големи щети на реколтата и носи след себе си глад. Срещу стихиите на природата суеверният българин им посвещава тези дни. Горещниците са летни празници, характерни за цялата българска етническа общност. В различните райони на България празниците носят разнообразни имена. В северните части на страната те са известни под името Чурлига, Пърлига и Марига. В района на Северна България особено се тачи Св. Марина. Денят на тази светица се чества на 17 юли. Той съвпада с последния ден от тъй наречените горещници. Поради това тя е наричана Марина Огнена. Според народните вярвания тя е покровителка на градушките. Горещниците са празници, разпространени и в Южна България. Но там те се наричат Люта, Чурута ( Чюрука ) и Опалена Мария. Там хората почитат седмицата от 15 до 20 юли, която наричат Запалена, Опалена неделя. В Пиринския край е известна и като Грамна неделя. В Банкя ги наричат Горешляци. Българите живеещи в Македония също тачат тези празници. Както в останалите етнически територии, така и в Македония те носят различни имена. В областта на Охрид, Битоля и Велес тези празници са известни като Блъсъци, Германовци, Чýруци или Чуреци. На всички празници, посветени на светци – покровители на градушките, гръмотевиците и пожарите, се спазва строга забрана. Горещниците не правят изключение. През тези три дни не се извършва никаква селскостопанска дейност, не се работи на полето. Освен това забраната важи и за къщната работа. Не трябва да се пере и мие. Поради страх от пожар домашните не палят огън и не поддържат огнището. През този период не се пече и хляб. Ако някой наруши тази забрана – градушка или пожар ще унищожи реколтата.Тази вяра е била дълбоко вкоренена в душата на българския селянин. Обикновените хора осъзнавали, че природата е по-силна от тях, затова те тачели тези празници и спазвали стриктно забраните. Тези празници са съпроводени с молитви за дъжд, но понякога се е случвало да се прави молебен и за суша. В някои райони на страната – вечерта на 15 юли се гаси огънят от всички огнища. Това се прави с цел да се предпазят хората и техния имот от пожари. Огънят в домашното огнище се подновява вечерта на третия и последен горещник – 17 юли. Подновяването на домашния огън е съпроводено със специален обред. Вечерта се пали един общ огън, наречен нов, жив или млад огън. При повечето празници от българския празничен календар се извършва ритуално гадание. Горещниците не правят изключение. Гаданията които се извършват през тези дни не са характерни за цялата етническа общност. Те са разпространени само в отделни райони. Тези предсказания са свързани с времето. Правят се прогнози за времето през януари, февруари и март. Всеки ден от тези празници отговаря на един от споменатите вече месеци: 15 – на януари, 16 – на февруари, а 17 – на март. В някои краища на страната се извършва и ритуално къпане на болни и здрави хора в лековити (минерални) води. Водата като елемент заема важно място във всички световни религии. Тя заема важно място и в мирогледа на българина. Това е напълно естествено, тъй като водата е едната от четирите стихии. Водата освен стихия е и живот.
А Православната църква празнува днес:
Шеста неделя след Петдесетница – на светите отци от първите шест вселенски събора
В шестата неделя след Петдесетница по традиция Православната църква възпява и прославя основоположниците на нашата вяра и нашето богословие – светите отци от първите шест вселенски събора. Вселенските събори са гласовете на Църквата. Те са събрания на светиите, свикани и проведени под ръководството на Св. Дух. Затова под техните актове отците се подписват с думите: „Изволися Святому Духу и нам“. Главна цел на вселенските събори е осъждането на различни неправилни или еретически мнения и формулирането на православното учение чрез догматите. Всички решения на вселенските събори са безусловно задължителни за православните християни, което означава, че те трябва не само да бъдат приемани, но и познавани. Правата вяра и нравственият живот са тясно свързани и не могат да съществуват един без друг. „Добродетелите на езичниците са само позлатени пороци“, отбелязва блаж. Августин. Никой не може да се спаси без вяра и дела, без да изповядва божествените истини и да спазва божествените заповеди. С кои проблеми се сблъскват първите шест вселенски събора? Първият е свикан срещу лъжеучението на александрийския свещеник Арий, който отхвърля божествената природа на Божия Син, второто Лице на Светата Троица, и дръзва да твърди, че Синът Божи е само висше творение. Съборът декларира, че Син Божи е истинен Бог, роден преди всички векове и единосъщен с Бог Отец. Вторият вселенски събор е предизвикан от Цариградския архиепископ Македоний, който отрича Божеството на третото Лице на Св. Троица и хули Св. Дух, като го назовава „творение“. Съборът утвърждава догмата за равенството и единосъщието на Св. Дух с Бог Отец и Бог Син. Третият вселенски събор се провежда срещу ереста на Цариградския патриарх Несторий, който смята, че на всяка природа трябва да съответства лице и по гностически маниер разделя човека Иисус от Бога Христос. Съборът постановява да се изповядват две съединени естества в Богочовека. Четвъртият вселенски събор заседава срещу ереста на цариградския монах Евтихий, който в борбата си против несторианството изпада в крайност и твърди, че божествената природа на Христос поглъща човешката и на практика остава единствена. Това лъжеучение се нарича монофизитство. С известния Халкидонски орос съборът решава, че двете естества на Спасителя са съединени в едно лице „неслято, неизменно, неразделно, неразлъчно“. Петият вселенски събор анатемосва съчиненията на тримата сирийски епископи Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески, които са идейна основа на несторианството. С тях е осъден и раннохристиянският богослов Ориген, който изповядва учение, близко до прераждането, и отрича вечността на адските страдания. Шестият вселенски събор е свикан по повод лъжеучението монотелитство, което признава две природи в Христос, но само една Божествена воля. Съборът определя, че на двете естества съответстват две воли, но човешката не противоречи и не противоборства на божествената, а е покорна на нея. По този начин първите шест вселенски събора изясняват по блестящ начин същността на догматите, върху които се гради Църквата и християнската цивилизация. Съборите не са сухи канцеларски заседания „за попълване на протокола“, а изобилстват от конфликти и драми, от възвишени полети на мисълта и гнусни предателства. На Първия събор в Никея св. Николай скача от мястото си и удря шамар на богохулника Арий. Отците веднага го низвергват от сан, защото няма право да бие един човек, дори и еретик. Най-видният борец срещу монотелитството св. Mаксим Изповедник непреклонно заявява пред съда: „Дори цялата вселена да се причасти с еретиците, аз никога няма да се причастя“. Той заплаща скъпо за православието си, защото императорските палачи му отскубват езика и му отсичат дясната ръка. След това получава още едно наказание, защото е изпратен на заточение, където умира. Така са защитавали правата вяра и така се ревнували за истината св. отци на шестте вселенски събора, чиито имена трябва да почитаме с благоговение и чийто пример трябва да следваме с благодарение. По техните молитви Бог да ни укрепва във вярата и да ни опазва от духа на отстъплението и беззаконието, който вече изпълва целия свят. Амин! Архимандрит доцент Павел Стефанов, юни 2007 година pavel.bloghub.org
Слово за шеста неделя след Петдесетница
„И ето донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете“. (Мат. 9:1-2)
Болестите, телесните немощи и страдания – това са клоните на дървото на смъртта, което е произрасло от първородния грях. Телесните немощи разкриват на човека цялата нищета, цялата призрачност на материалното битие. И ако не се приемат като ненужно, досадно нещастие, те очистват духа на човека, стремящ се да се издигне над материалното битие, спомагат за нашето утвърждаване във вярата, в любовта, в търпението и надеждата, в постоянното уповаване на Господа. Разслабеността е резултат от греха – така може да се изрази смисъла на днешното евангелско четиво. Но по-страшна от телесната разслабеност е духовната.
Не винаги разслабеността на духа се поражда от тежки престъпления – духът се разслабва от ежедневни, повтарящи се и почти незабележими грехове. Всички тези грехове опустошават човешката душа, затъмняват в нас образа и подобието Божии, лишават ни от висши стремления и висш духовен живот. С всеки свой грях човек пада в калта, всеки грях го прави низш, земен и тленен. И когато това става обичайно състояние, то ние се отричаме от своето висше божествено достойнство, от истинското, духовното, нетленното в нас – от всичко се отричаме, когато се отричаме от безсмъртието, от вярата в Бога и когато, макар и да считаме себе си за вярващи, живеем по законите на безбожието, по законите на света.
Има грехове, които ние твърде слабо усещаме като грях и които особено разслабват нашия дух. Ако съзнаваме какъв тежък грях е убийството, то почти не схващаме какъв тежък грях е с години да не се причастяваш със светите тайни; ако за нас е разбираемо, че е грешно да се отдаваме на блудни действия, то ни е трудно да разберем, че е грешно да не съблюдаваме поста. Ние все още можем да разберем, че е грешно да завиждаме, но ни е трудно да осъзнаем какъв страшен грях е липсата на молитвен живот. Ние съгрешаваме и против Божиите заповеди, но се срамуваме от това. Но когато се отричаме от молитвата, от поста, от правилата на Църквата, от безсмъртието, от вярата в Бога – тогава нашата съвест е спокойна. А нали тъкмо това ни прави така немощни и разслабени духом.
Без съблюдаване на всичко това, което изисква от нас светата Църква като необходимо условие за въцърковяване на нашия живот, можем да имаме само разслабена вяра. Жаждата за истинска вяра непременно трябва да доведе човека към пълнотата на църковността, за да няма изказвания то рода на: „това приемам, но другото – не, това е било някога си, но за мен не е важно“.
Можем да извлечем много поуки от разказа за изцелението на разслабения. Нима Църквата Христова не е дом на милосърдието? И нима не сме слепи, хроми, изсъхнали, разслабени? Ние наистина сме слепи и затова нашата вяра е немощна. Не виждаме Бога. Потъмнели са духовните ни очи. Наистина сме хроми – и затова не вървим по правия път, а често се отклоняваме ту в една, ту в друга посока. Изсъхнали сме – у нас няма радост за Христа. Изсушили сме душите си със своите житейски грижи. Разслабени сме – нямаме твърда воля неотклонно да вървим по пътя на спасението. Църквата Христова е купел, винаги и за всички даруваща изцеление. Но защо са така малко болните, желаещи да се изцелят? Църквата изцелява тези, които изцяло се отдават на Христа. А ние искаме да се изцелим, потапяйки в църковния живот само малка част от нашите души. Днес ние слушаме църковни песнопения, а утре – непристойни песни. Заради забързания си делник не намираме време за постоянна молитва. Постът за мнозина е отживял предразсъдък, изповедта – някакво ненужно изискване, препятстващо пътя им към „комката“, т.е. към светото причастие.
А църковните правила? Няма друга книга, по-страшна за нашата съвест, отколкото Книгата с правилата на светите апостоли, на вселенските и поместни събори и на светите отци. Да четем тази книга, значи да се изложим на жестоко изобличение.
Ние, които определяме себе си като вярващи, трябва да изоставим светското си, лекомислено, нецърковно отношение към живота, за да можем като разслабения да получим опрощение за греховете си, да вземем одъра си и да отидем у дома си. Ние трябва да принесем покаяние не само за нашите грехове против Божиите заповеди, не само да се покаем за нечистия си земен живот, но и за нашето отстъпничество от Църквата, трябва да осъзнаем, че такова нехайство към църковността е предателство и измяна на Христа, че нашето отричане от Христа започва не тогава, когато пред нас застава въпросът: страдание или отричане, а тогава, когато ние сами, по своя собствена воля, без никаква принуда, нарушаваме правилата на Църквата. Едва когато осъзнаем това, тогава в нас ще започне да крепне вярата в Христа, а това ще прероди нашия живот. Амин. Протоиерей Валентин Свенцицки енорийски сайт на храм „Св. София“ в София
Къде е пресечната точка между църквата, вярата, народните предания и поверия?! Защо човек има непрекъсната нужда да търси, да се уповава и да вярва на нещо?! Дали горещниците са виновни за нахлулите мисли в главата ми?!…
