Марин Трошанов

1
Добави коментар
haleas
haleas

Над Дъгата

Спомняте ли си списание „Дъга“? Що за въпрос! Разбира се, че го помните. Ако пък ли не, попитайте родителите си, по-голям брат или сестра и те ще ви разкажат как са отраснали с разказите в картинки за приключенията на Добромир и Томек, ЕЛОсите, Дарко и петлето Герчо, Бубачко, Чоко и Боко, Справедливите, Билбо Бегинс, Момиченцето от Земята… списъкът е доста дълъг. Между 79-а и 92-а списанието озарява въображението на малки и големи със сноп многоцветни лъчи, тъй жизнено необходими в безличната сивота на доминирания от партийната номенклатура живот. По време на зенита си през осемдесетте „Дъга“ достига рекордния триста хиляден тираж – за сравнение днешните печатни издания с мъка се домогват до една-две хиляди бройки. В дните на криза и несигурност след началото на промените, когато империи и идеологии, властвали с десетилетия, се сриват в небитието на историята, Държавно издателство „Септември“ е ликвидирано, а 42-и се оказва последният брой на „Дъга“.

Списанието, обаче, придобива статут на легенда и остава безспорен символ на златните години на българския комикс, а много от художниците му се налагат като световни имена във визуалните изкуства. И, о, чудо! Двадесет години по-късно девет от тези майстори на комикса, запретват ръкави, обединяват усилия и създават чисто новия албум „НАД ДЪГАТА“ – като един игрив реверанс и приятелско намигане към рожбите на своята младост.

Щом Петър Станимиров, когото спокойно мога определя като един от най-добрите български художници, се свърза с мен и помоли да му напиша сценарий за комикс, приех, без да се колебая и миг. Използвах джокера „обади се на приятел“ и след няколко дни активен брейнсторминг се спряхме на история, издържана в традицията на фентъзи жанра. Разказът в картинки „Дамга“ не само с апломб намери достойно място в албума, но и някак между другото спечели първата награда за класически комикс на международния фестивал в Белград, където се пребори с 286 претендента от 29 държави. Малко по-долу лично Пепи ще ви разкаже какво означава този успех за почитателите на деветото изкуство в България.

Всъщност всеки от деветимата художници има какво да ви покаже, а за спойка на контрастното съчетание от стилове, цветове и настроения служи гласът на разказвача Антон Стайков, който изнася същинска лекция по теория и история на комикса. Албумът „НАД ДЪГАТА“ е задължителен както за истинския ценител, така и за всеки, който копнее за дълбока глътка безгрижие в името на доброто старо време. Ключовата дума в целия проект е „разнообразие“, защото вездесъщият пъдар Дичо, Ян Бибиян, тримата мускетари и хамстера на съседката баба Фруца си делят осемдесет страници в най-добрите традиции на българския комикс. А сега без да губя и миг повече, бързам да ви поканя на ИЗЛОЖБА:

„НАД ДЪГАТА“ ще озарява галерия „Altronics Light” (на ул. „6-ти Септември“ N13) от 5-и до 20-и ноември. Ще има албуми, плакати, картички и автографи от авторите. Надявам се да се запознаем там!

Следва интервю на Пепи Станимиров и Сотир Гелев, специално за блога, в което ще си говорим за албума, комиксите и творческото вдъхновение. Приятно четене:

Какви истории ще открием в албума?

Сотир Гелев: Действието в моя комикс се развива през Втората световна война по време на бомбардировките над София. В ателието на един художник на средна възраст се появява неочакван гост.
В “Призрак” се разказва за това, че в стремеж към щастие, човек може да изгражда живота си върху илюзии и откровени самозаблуди. Въпросът е дали такъв живот е по-малко значим и стойностен от “реалния” живот, който би следвало да живеем, ако следваме обществените норми в тази посока.
Опитах графично комиксът да бъде суров и донякъде сух, за да отговаря на мястото, времето и случващите се в него събития.

Защо 20 години по-късно?

Петър Станимиров: Бих казал, че е случайно, но понеже случайни неща няма, значи сега му е дошло времето. Идеята витаеше в разнообразни варианти още от миналата година, но през пролетта на 2012-та се хванахме сериозно. Трудно е да накараш 9 човека да се откъснат от ежедневните си задължения, за да рисуват комикс ей така, за идеята. По голямата част от нас не бяха го правили от 15-20 години. За самите нас беше интересно дали сме се променили като стил и мислене през тези години. Единственото условие беше, това което правим да ни доставя удоволствие. Лично за мен удоволствието от работата дойде някъде към третата страница. Преди това около три месеца не смеех да започна.
Ние всичките сме членове на сдружението “Проектът ДЪГА” и създаването на този албум е заложено в програмата ни.

Към Петър Станимиров: Комиксът “Дамга”, по който работихме заедно, спечели международния конкурс в Белград. Разкажи ни за това събитие, за българското участие в него и как съседите в Сърбия съумяват да организират ежегоден фестивал на комикса от такъв мащаб?

Петър Станимиров: По време на изложбата ми в Нови Сад през юни ми подариха списание “Стрипотека”. На последната корица имаше съобщение, че през септември ще има Международен фестивал на комикса в Белград и условия за конкурса към него. През август, когато завърших “Дамга”, се сетих за конкурса и реших, че ми се ходи в Белград и не е лошо да участвам в изложбата. Условието беше да се участва с 4 страници комикс история на английски или сръбски език. Реших да се проверя дали изобщо се вписвам в представите за комикс и веднага ти се обадих. Попитах те дали можеш да преработиш текстовете за последните четири страници на “Дамга” и да ги преведеш на английски. Двамата с Евгени се справихте със задачата перфектно за 24 часа. Успях да пратя нещата навреме и участието в изложбата беше почти сигурно. Другото е като в приказките. След десетина дни Марко Стоянович от Лесковачката комикс школа ми се обади да ми честити участието в изложбата и под секрет ми каза, че сигурно ще получа награда. След още десет дни от Белград пристигна официално съобщение, че са ми присъдили награда за КЛАСИЧЕСКИ комикс. Направо паднах от коня. В самият Белград беше страхотно! В Сърбия издаването на комикси – техни и преводни не е спирало никога. Имат собствена школа, техни художници работят навсякъде по света. Една голяма група работи за френски и белгийски издателства.
Самата организация за следващата година започва веднага след завършването на фестивала. Основната работа се състои в набирането на средства. Това става в продължение на 4-5 месеца. В екипа участват 5 човека.
Организаторите на фестивала проявиха голям интерес и получихме покана за представяне на българския комикс с голяма изложба и лекции, както и покана наши комикс художници да гостуват на фестивала догодина. Така се случват нещата. Но, разбира се, първо трябва да се поработи.

През годините след “Дъга” имаше напъни за възраждане на българския комикс (включително и под името “Дъга”) но те си останаха спорадични и неуспешни. Макар да имаме талантливи художници и сценаристи, все нещо не ни достига, за да развием това изкуство в България. Защо?

Петър Станимиров: Всеки, който се опита да направи списание подобно на Дъга няма да успее по 3 основни причини:
1. Защото времената са други.
2. Защото времената са други.
3. Защото времената са други.
Проблемът в България е, че всеки разбира от всичко! В момента издателската политика се диктува от търговците, а не от издателите. Попитайте който и да е търговец защо няма комикси в България и отговора ще бъде: Комикси в България не вървят! Ако попитате защо, той няма да може да ви отговори или ще чуете някоя глупост. А навсякъде по света има дори специални книжарници само за комикси.

Сотир Гелев: Всъщност талантливите художници се броят на пръсти, а със сценаристите положението е още по-лошо. Ако искаме да развием комикса в България, до голяма степен трябва да почнем отначало, на първо място да си изясним какво е драматургия за комикс и как комиксът се вписва в съвременната култура. След това да убедим художниците, че графиката трябва да е следствие на някакъв текст и да помага на историята да стигне до читателя.
Но тава е дълъг разговор…

Сигурен съм, че хиляди фенове се питат дали албумът и изложбата не поставят едно ново начало. Има ли надежда най-сетне да видим периодични български комикси на пазара (редом до Спайдър-мен и Мики Маус)?

Сотир Гелев: Моето мнение е, че периодични български комикси няма да има, просто времето им е безвъзвратно отминало. Бъдещето е на луксозните албуми с добри сценарии и добра графика. И да не приличат на френски, английски или японски комикси, а да са си наши. Това е цел, която си заслужава да бъде преследвана.

Петър Станимиров: Въртят се някакви бегли идеи за нов албум… Може би ако си намерим спонсор.

А сега и конкретно: Ще има ли още броеве на “Дъга”?

Петър Станимиров: “Дъга” е легенда – нека си остане такава. Всеки, който се опита да я наподоби, ще се сблъска с читателското несъгласие. Читателите си искат старата “Дъга”, но просто вече няма кой да им я даде.

Сотир Гелев: “Дъга” е феномен, който не може, а не е и нужно да бъде повтарян. Може само да бъде изучаван от изкуствоведи и социолози.

Предпочитате ли и с какво рисуването на комикси пред илюстрирането на книги, създаването на концепт арт за игри или анимацията?

Сотир Гелев: Правенето на комикси е занимание, което се отличава от всичко друго. Това е начин да се разказват истории без ограничения в емоционалния и пространствено- времевия континуум (разбира се, стига да притежаваме въображение и умение да разказваме, а и да имаме таланта да го изобразим).
Но правенето на комикси не може да измести анимацията, филмите, игрите и книгите, а и няма защо.

Петър Станимиров: При мен рисуването е водещото, останалото са цикли, фази, периоди, в които нещо ми е било по-интересно от друго нещо.

Аз рисувах безброй комикси в ученическите си тетрадки с цветущи имена като “Супер Панарет” и “Агент 007,07″. Кой е първият комикс, който сте направили (дори да ви е срам от него)?

Сотир Гелев: Когато бях ученик в гимназията, учителите отидоха заедно на екскурзия без учениците (сега му викат тийм-билдинг). Когато се върнаха уморени и много доволни, направиха едно табло със снимки, проследяващо екскурзията от заминаването до връщането и го закачиха в коридора пред учителската стая. Снимките бяха хубави, но нещо им липсваше. Аз го довърших, като написах текстове в балончета и дорисувах снимките с подходящи детайли. Стана много хубав разказ, но някой ме издаде и ми намалиха поведението (не ме изключиха, защото бях пълен отличник и това беше първото ми доказано провинение!)

Петър Станимиров: На 12 години си нарисувах комикс за Поразяващата ръка и Винету, след това 3-4 години по-късно с един приятел – Стоил Мирчев – си направихме комикс за концерт на Бийтълс на стадион “Васил Левски”. През 79-та се появи Дъгата…

Разкажете ми за някой друг ваш комикс проект, който винаги сте искали да направите?

Сотир Гелев: “Призрак” е част от поредица, от която са готови още пет сценария.
Обединява ги това, че историите се развиват на едно и също място – художническо ателие, но се случват в различно време. Първата история е от 1905 година, а последната – от 2005. Сюжетите са любовни, но отразяват най-различни аспекти на любовта.

Петър Станимиров: Имам идея за една смахната, циганска, хорър-пародия “Денят, в който мама се качи на небето”, но надали в близко време ще се захвана с нея.

Знам, че има голяма разлика между американските, европейските и азиатските комикси като стил, истории, периодичност. Какъв тип комикси ви допадат най-много. Бихте ли препоръчали няколко заглавия?

Петър Станимиров: Предпочитам европейските комикси. Харесвам “Торгал” на Росински, “Корто Малтезе” на Юго Прат, от американските на Марвел “Тъмната кула” на Стивън Кинг.

Неотдавна изнасяхте лекции за създаване на комикси? Имаше ли интерес? Ще има ли още такива?

Петър Станимиров: На лекциите ни дойдоха 5 пъти повече хора от очакваното, което ни доказа интереса на младите хора към комикса. Тази година се сформира секция “Комикс” към Съюза но българските художници, което също доказва едно сериозно отношетие на комикса като изкуство и е предпоставка той да започне да се преподава и изучава в училищата по изкуствата.
В програмата на “Проектът ДЪГА” – уъркшопите на тема “Изкуството на комикса” са приоритетна задача.

Какво ви вдъхновява?

Петър Станимиров: За мен рисуването е като дишането – необходимост. Понякога нещата, които рисувам стават по-бързо и по-хубави, това сигурно означава, че съм бил вдъхновен, но от какво – един Господ знае. Веднъж за една серия автопортрети ме вдъхновиха стиховете на Сотир Гелев, друг път – Венеция, един път след балетен спектакъл цял месец рисувах балеринки… Но ако някой ви каже (както нас ни учеха в училище) че истинския творец трябва да живее в мъки и нищета, разчитайки само на музата – не му вярвайте! Сотир Гелев е казал:

“Очаквах да те видя на пазара,
сред шумната и шарена тълпа,
а срещнах те на малка гара
с огромен ярешки калпак.

И оттогаз, о боже, как
аз искам да те зърна пак!”

ПОЛЕЗНИ ВРЪЗКИ:

ОЩЕ от Петър Станимиров и Сотир Гелев:

Късометражният анимационен филм „Дорога” (“Път”) на Сотир Гелев и Алекс Филипов е носител на приза “Златния ритон” през 2010 г. В него Сотир дава свобода на сюрреалистичните си фантазии:

Like this:

Like Loading…

Related