София Папазова разговаря с писателя Тодор Тодоров
“Приказки за меланхолични деца” – как избра това заглавие?
Не съм го избирал, никога не е имало друго. То се появи заедно със самата идея за книга. Мисля, че това заглавие съдържа важен ключ. Все пак историите в книгата са действително своеобразни приказки – понякога романтични, барокови, понякога перверзно невероятни, преобърнати, психеделични или еротично-фантастични, мрачни и сексуални истории, но все пак приказки, да.
Книгата ще излезе в Германия с немско заглавие „Вещици, убийци, нимфи, поети…“ и подзаглавие „Мрачно-магични истории“. Случва се и това в бизнеса с книги – да ти сменят заглавието. Често книгите имат отделен живот в различните езици. Ти меланхоличен ли си бил като дете и сега като мъж? Какво точно за теб е меланхолията?
Меланхолията, освен всичко друго, е и фантазия, блян по невъзможното. В нея има и някаква тъмна сладост, радост дори триумф. Има един хубав израз на немски, буквално гласи: да се оставиш да паднеш. Нещо такова прави и меланхолика – изпитва шемета на този скок. Невинаги става дума само за униние, в затъмнението на меланхолията има някаква загадка, нещо чудно.
Като дете живеех в някакъв си мой, въображаем свят, най-много там си играех. И на планетата на маймуните съм бил, и във Втората световна взех участие, дори за малко бях и полски рицар в малко село в Полша, разбира се. И в по-абстрактни неща съм се превъплъщавал – имена на групи, цветове, сега като се замисля страх ме хваща. Това, разбира се, отстрани изглежда доста налудно.
Обикаляш с часове из стаята с една лъжица или каквото там си хванал в ръка и издаваш звуци, поклащаш се, кой да ти знае, че си яхнал муле и катериш в жегата някаква планина в Мексико, а около теб – само прах, слънце и мустакати мексиканци плюят тютюн. А възрастните ме гледат, смеят се и казват, че съм има измислен приятел и така нататък. Играта ми наричаха „дуф-паф“. Малко глупаво, да, но иди сега се обяснявай.
Меланхолията е също страст, дързост на въображението, някакво омагьосване. В този смисъл бях доста меланхоличен като дете, да. И сега още го умея.
Как влияят според теб приказките върху хората? Можем ли да ги делим на приказки за деца и на такива за възрастни?
Приказките са особен жанр, в тях има вълшебства, сънища, има и отвличания, убийства, жестокости… Класическите приказки често разказват архетипи, връщат ни към елементарни, първични образи и сюжети, имат магическа, шаманска функция. Но има и нещо друго – хората обичат истории. Българският език позволява една такава игра – приказките при-казват, при-мамват, приютяват, прибират ни.
Има и такъв израз – „за чудо и приказ“. Приказките притеглят към особени места на въображението и паметта. Изобщо представката „при“ е много важна. Детският жанр в приказките е късно изобретение и вече цяла индустрия, това е нещо друго. А и моята книга в никакъв случай не е за деца. Моят кошмар е, че някъде, в някоя книжарница по невнимание може да попадне на детския рафт заедно с патето Яки и други такива. А това съвсем не е безопасно.
Защо няма разкази в този сборник, които да завършват с щастлив край?
Това беше нещо като условие, което си поставих още в началото. Хепиендът е забранен. Все пак нали за меланхолични деца е… Но се получи нещо интересно. В разказите има и доста хумор, често чувам, че човек оставал накрая с усмивка, че има и нещо, което буди смях. Странното, необикновеното ни кара да се усмихваме.
“Тъгата ще трае винаги” – думи на Ван Гог. Защо те вдъхнови точно тази фраза, която носи толкова много песимизъм и негативна енергия?
Защото носи истина. Песимизмът не е непременно нещо лошо, някаква болест, дефект. В един добър мравуняк обаче той трябва да се отстрани. Съвременният свят е превърнал позитивното мислене и разните му енергии в догма на „правилния“ живот. Това ме хвърля в ужас. Тъжният човек не е функционален и когато всичко е машина, няма място за тъга. Освен това думите на Ван Гог са добро начало за разказ, а това в случая ми се струва най-важно.
Ти оптимист, песимист или реалист си, или от всичко по малко?
Не вярвам, че вътрешният свят е толкова едноизмерен. И не обичам клишетата. Човекът е много неща едновременно. Животът също. Ние, хората, навярно сме изродите на вселената. Това не звучи оптимистично, нали?
Ван Гог всъщност е любимият ми художник. Твоят разказ “Ван Гог в Париж” спечели награда “Рашко Сугарев” 2011 за най-добър къс разказ. Какво е усещането, когато млад автор като теб получи подобен приз?
Радвам се, това е признание, все пак. И чест. Хубаво е за всеки млад автор, когато получи подобно признание, според мен. То е мотивиращо, има и такова значение.
Интересно ми е, че в този разказ ти описваш еротиката като я свързваш с храната и нейните вкусови качества. Така ли я чувстваш наистина?
Тази метафорика не е от вчера. И не е случайна. Насладата, плътската наслада, носи общ език, общи образи. Връзката между секса и храната е особено интересна и директна. Устата все пак е и полов орган. Вкусът е и сексуално сетиво. Неговите страсти не са само в кухнята. Неслучайно сочното, месестото, сладкото и т.н. означават и други неща. Любов се прави преди всичко със сетивата – обонянието, вкуса, осезанието, дверите на въображението – затова техните образи са и еротични образи. Останалото е проста физиология.
Защо си се превърнал в идеолог на нощното четене? Твоите творби предвидени ли са за нощно четене и през нощта ли са създадени от теб?
Всяка хубава книга е предвидена за нощно четене. Аз обичам да пиша нощем, да. Както и да чета. Изобщо обичам нощта. Нейният уют, нейните неправилни пространства, нейните истини… Това не е ли достатъчен мотив?
През октомври предстои излизането на следващата ти книга – “Винаги нощта”, отново сборник с разкази. Желая ти успех и творческо удовлетворение! Да очакваме ли от теб роман?
Благодаря! „Винаги нощта“ е нова стъпка за мен. Това е по-хубава, по-добре изградена книга във всяко отношение. Тя носи особена атмосфера и още по-особени герои. Книгата разказва странните места и състояния на нощта, нейните лудости и престъпления, необикновените пътища на героите, всеки попаднал в шеметното пътешествие на собствената си нощ.
Що се отнася до романа, това е плод, който узрява по-бавно. Трябва му време да се налее, да се сгъсти, ако ми позволиш една последна хранителна метафора.
За край на нашия разговор, сподели нещо за философския ти поглед към света и как общуват вътре в теб философът, философът преподавател, фотографът, ренесансовият човек и писателят?
В мен общуват и много други неща, не всички толкова похвални като изброените. Човек наистина е много неща едновременно и не всички е добре да се знаят. Човешката шизофрения е някак естествена. Светът несъмнено е театър, а в най-добрия случай – цирк. На мен често ми прилича и на детска градина.
Благодаря ти, Тодор!
© 2006-2015 public-republic.com Всички снимки и материали на сайта Public Republic са авторски и със запазени права. Бъдете така добри и се свържете с нашата редакция, ако желаете да ползвате нашите статии. Не е достатъчно условие да посочите автора и поставите линк към публикациите. За повече информация: Авторски права – защита и санкции. Благодарим предварително!
