Към Прощаване с Пънлай (част 1)
Последни обиколки
Попитаха ме приятели от България как може да се обясни пълната непроницаемост и липса на усмивка по лицата на китайските състезатели, когато получават медали на олимпиадата в Лондон. Ники от своя страна се учудва, че всичко ми е изписано на лицето – емоциите се четат. Явно разбиранията ни по този въпрос са контрастни. Замислих се.
За нас, европейците, прекалено строгият самоконтрол потиска не само изразяването на чувствата, но и самите чувства. Когато не налагаме ограничения на преживяването, животът ни се отваря за спонтанността, а не се смалява от контролирани убеждения или оценки. Смисълът на живота не е да го ограничаваме, а да го живеем, да го чувстваме – също като децата. Не и за китайците.
Следя Балетния конкурс във Варна почти от самото му начало. И в балета направиха пробив – от няколко години азиатската вълна заля призовите места, редовно получават награди. Като недостатък в танца им журито посочва само характерната безизразност, която се забелязва в контраст с останалите балетисти. Балетът е изкуство, а не гимнастика, и там липсата на емоции наистина е недостатък. Аз харесвам чувството в изкуството, а не майсторлъка и прикриването на чувствата. Но това е обща азиатска черта – лицето да носи маска, да не изразява нищо. И при японците е така, и при другите азиатци… В Пекинската опера лицата на актьорите направо са скрити зад маски, непроменени от векове.
Музиканти в парка си почиват
Възпитанието им е такова – да не показват чувства; особено неприлично е, ако са радостни! Между приятели се отпускат, но на обществени места си поставят маски – неразгадаеми, спокойни, без никаква гримаса. Иначе се чувстват уязвими и беззащитни.
Масажистка пред салона си
В китайската медицина емоциите са съществен фактор за здравословното състояние. Физическият и умственият аспект са неделими, ето защо информацията, която лицето дава за състоянието на тялото, разкрива също каква е емоционалната природа на човека.
Момиче продава народни инструменти
Я да избързаме да видим момичето…
Самоконтролът и сдържането, превърнало се в непроницаемост, са станали като формули на китайския характер. Кондзъ (Конфуций) е казал: “Китаецът трябва да бъде скромен.” Ако някой се възгордее въз основа на знанията си например, останалите ще го презрат.
Всъщност в ежедневието китайците обичат да се усмихват… Често и в отговор на моята усмивка.
Oтговор на моята усмивка
Само с усмивка и смирение успяваш да погледнеш живота през очите на другите.
В детския кът
Разменени усмивки
Накрая ще ви представя едно стихотворение на поета Лян Сяобин (роден през 1954), за да се убедите, че външната маска няма нищо общо с вълненията на сърцето, в случая – с оронената душа на цяло поколение китайски интелектуалци. Небето на Китай е отразило в себе си гигантската човешка болка, очевидно нанесена по време на последната революция – “културната”.
Небето умира красиво и цветно
синята му душа изтича
и от него струи червена светлина –
дали това не са красиви облаци…
Аз застрелях синьото небе –
знам
това е кръв, тече безумно,
аз застрелях синьото небе –
нима то е мъртво?
От устните на синьото небе
буйно потече червена светлина –
дали това не са красиви облаци?
И още един китайски поет – Йен Ли:
… а небето, натъпкано с ята гълъби, дори не помръдва.
Къде ли се продава ново небе?
Няма нужда да се изправиш,
За да видиш, че небето е притъмняло…
Всеки от нас е уникална, незаменима душа, обградена от чуплива черупка… С тези мисли се вглеждам в прелитащите покрай мен ученици от близкото училище, яхнали велосипедите си, отиват на обяд. Всеки понесъл своя малък свят – цяла Вселена.
Отиваме на обяд
Деца тренират кунг фу на улицата
Настана объркване…
Специални обувки – с пръсти
След обяда – пак на училище
Че е обедно време може лесно да се разбере и по продавачките, излезли да си сготвят пред магазините, направо на тротоара. Храната винаги трябва да е топла и прясно приготвена – тук я няма западната сандвичева мода. Затова и малките евтини ресторантчета и закусвални се изпълват от 11 часа с хора, напуснали за малко работните си места.
Продавачки си варят пелмени за обяд
Мъж си готви пред магазина
Тази майка с малката й дъщеричка са решили сами да си уловят обяда.
Жена с дете ловят цикади
Момиченцето си е завързало бяло наметало срещу слънце. Не бива да почернява!
Скоро торбичката ще се напълни
Оглеждат короните на дърветата край пътя и търсят нещо. Цикади. Стържещият им металически звук заглушава дори разговор. Като наближите някое дърво, заселено с цикади, понякога – когато решат – те млъкват дружно. Отминете ли ги, звънтежът отново гръмва зад вас, сякаш ви се надсмива. Невидимите ламаринки започват да се кискат, смешничко им е нещо…
Докато не застане под дървото някой с дълъг прът като госпожата, зажадняла за цикада – барбекю. Краят на пръта е или облепен с паяжина, или намазан с леплива брашнена кашица. Без много уговорки той се доближава до пищящата живинка, която залепва за него и замлъква завинаги. Нататък с едно сръчно движение ловецът откъсва крилцата и пуска насекомото в найлонова торбичка. Шишчетата с цикади са познати в цяла Азия. И не само…
Има около 2500 вида цикади в света. Ники разпознава три от тях по звука, който издават. Живеят в умерен до тропически климат. Миролюбиви са – не хапят, нито жилят. Снасят яйцата си в клоните. Много хора по цял свят ги ядат – в Китай, Малайзия, Мианмар, Латинска Америка и Конго. Използват се и в китайската традиционна медицина.
Цикада
През династиен Китай отглеждането на цикади било смятано за елегантно хоби. Дворецът даже имал специални майстори да се грижат за пеещите насекоми и за бойните щурци. Боят с щурци може да се сравни по интерес с футбола в съвремието. Днес официално е забранен, но като на всяко забранено нещо му се радват с още по-голяма страст…
Хората започвали да отглеждат цикади и щурци около началото на зимата. През късна есен се пълнело гърне с пръст, в което насекомото полагало яйцата си. През зимата гърнето се местело на топло място, покрито с плат и поливано с вода всеки ден. Грижите за тези любимци подтикнали цяло направление в приложното изкуство, което създавало специални къщички за тях – под формата на гърненца, клетки и кутийки. Материалите за тях можели да бъдат от месинг, слонова кост, нефрит и злато до кратунки, сандалово дърво, бамбук, глина и порцелан.
В наши дни наред с пойните птички се е запазила традицията да се отглеждат щурци и цикади.
Нашите ловци са късметлии – без особен труд бързо напълниха торбичката и се отправиха към къщи да обядват. По-нататък по улицата видях възрастен мъж, който оглеждаше короните на дърветата за по-тлъстичък улов – явно, добър ден за лов на цикади…
Ловец на цикади
На лов за цикади
Аз пък се отправям да си купя дигуа – сладки картофи, ямс. Печени, напомнят на вкус и по цвят на нашенската тиква. Пекат ги направо на улицата, в ей такива походни печки.
Печка за дигуа
От два месеца ги купувам от засмяната женица на съседната улица, която ги приготвя като че ли най-добре в града. С нея от време на време влизаме в следния кратък диалог: “Пак си излязла без ръкавели! Слънцето ще те грабне!” – гълчи ме майчински тя. “Облачно е!” – соча небето.
Жената пече дигуа
Така се теглят сладките картофи
“Нищо, то и през облаците напича…” Тя води, аз се предавам и се усмихвам виновно, трябва да обещая, че ще взема мерки, ще си купя бели ръкавели. Как да й обясня, че златистият загар се цени високо по нашите земи, а и за здравето е добре. Тук го имат за грозен и крайно отблъскващ, а тя е загрижена за красотата ми… Примирявам се, че ще ме харесват само зиме, като избелея…
Китайско небе
Цели три години си плувам тук в розовите облаци на добротата и сърдечността. Не само сред приятели, но и сред непознати. Започнах да се опасявам, че ще си изгубя имунитета към злото, придобит в родината. Важен за оцеляването имунитет, но тук – ненужен – никой не иска да ти направи зло, да те обиди – защо да го прави… И не само към мен се отнасят така, но и помежду си, помагат си, не си вредят. Е, поне в Пънлай е така, за другаде не говоря…
Залез над града – рядка гледка
Маранята е влажна – екстремно метеорологично състояние за градски туризъм. Нощем няма звезди, няма луна – черно небе. Дори слънцето не се вижда през деня. Постоянна не мъгла, не омара, а полупрозрачна пелена от водни изпарения размива контурите на сгради и дървета. Човек започва да придобива дразнещото усещане, че недовижда. Почти през цялата година е така – това е въздухът на Изтока.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
