Играете невероятно правдоподобно, зашеметяващо и изненадващо. Човек като Ви гледа остава силно впечатлен… -Колко е хубаво да чуя това. Силно съм пристрастен към работата си. Защото обичам да играя игри. Разграничавам актьорското майсторство от играенето на игри. Моята цел е свързана с играенето на игри. Точно като децата.
Как така? Как разграничавате актьорското майсторство от играенето на игри…
-Играенето на игри е свързано с приятелството, то е нещо искрено. Човек още след раждането си, още от детството си обича да играе игри и играе. Докато актьорското майсторство е повторение на нещо, което е научено. Поне аз така мисля. Това не е искрено. Докато аз се старая да съм искрен.
Но в крайна сметка играете ролята на някой друг. Къде е тука искреността?
-Не, Вие всъщност не ставате чак тооолкова друг. То също е едно друго състояние на психиката ти. Вътрешно преминаваш в него..
Например сериен убиец…
-Разбира се или пък негов/ата любим/а! Но любим/ата вътре в тебе не трябва да е същата във всички филми. Това малко зависи и от отсрещния човек. И в живота не е ли е така? И ние ставаме различни в различните любовни връзки. Но любовта е една…
Добре, нека да се върнем в началото. Как започва твоята история?
-Аз съм дете на баща служител и майка домакиня. Три деца сме. Аз бях на 7 години, когато сестра ми започна да учи в Консерваторията. Кая също беше на 7 години. Имам брат близнак, казва се Кая. В продължение на четири годишното обучение на сестра ми, всяка сутрин между 7-11 часа отивахме в нейното училище. С Кая двамата бяхме пристрастени към играенето на игри. Тримата заедно играейки, играейки станахме играчи(актьори)! И Кая в момента играе в сериала „Пропаст“.
Ти ли стана най-популярен?
-Не, и тримата сме популярни, но в различни области. Есра например е популярна в администрацията на играчите и като треньор на играчи, а Кая обича да обучава. Аз например не обичам да науча някого на нещо. И затова не вярвам в класическият смисъл на образованието в актьорското майсторство. Аз имам желание и искам да играя игра.
Какво е мнението ти за обучението в Консерваторията? -Според мене разваля актьорското майсторство. Да, и аз завърших специалност Театрално изкуство в Университет Мимар Синан Държавна Консерватория, но съм против това обучение. Положих много усилия, за да забравя една част от това, което научих там! Но аз говоря разграничавайки майстора от чирака. Защото, това което научих от моите майстори Мюшфик Кентер, Мурат Карасу е много важно за мене. Но като академично образование мисля, че обучението в консерваторията не е правилно. Най-красивият спомен от консерваторията е: след училище правехме барбекю и скришом пиехме ракийка, играехме игри и се забавлявахме! Друго съществено няма.
В Консерваторията се дават основни познания свързани с актьорското майсторство. Това не трябва да е нещо лошо…
-Ако попитате: „Трябва ли да се дава?“ отговорът е: да. Ако попитате: „И така, дава ли се?“ отговорът е: не! Защото нейната форма е остаряла. Човек е трансформиращо се същество. И това образование трябва да се трансформира, промени, трябва да се адаптира с днешния ден. Обаче не е така, с години наред продължава същото. Тази учебна програма е още от времето на пророк Ной. Тази система вече е остаряла. В Англия актьорът Лорънс Оливие носи титлата „сър“… Великолепно. Той е много важен за Англия. Но сега, като гледам неговият „Хамлет“ аз се отегчавам. Съвременният „Хамлет“ не е този, който играе Лорънс Оливие, по-близък е до „Хамлета“ на Кенет Брана. Защото човек се променя, възприемането също се променя. И за това съм против класическото образование и мисля, че не е в крак с времената, в които живеем. И плюс това те ограничава, форматира. Например, в обучението в Консерваторията има нещо като „тонизиране“. Преподавателите ни изкарват на сцената. И казват: „Тонизираш грешно!“ Тонизирането всъщност е ударение. Но няма правило за него и няма как да е правилно! Правилното е, ти както го чувстваш. Ако чувстваш правилно, то вече ще дойде от само себе си. На актьора не може да му се възложи „тонизиране“. Ето срещу такива неща са моите възражения…
Винаги ли се противопоставяше, когато учеше в консерваторията?
-Винаги съм възразявал, то е част от мен. Тогава Ахмет Джемал ни беше преподавател по история на театралното изкуство. За мен винаги това казваше: Като чуя името Сарп винаги се сещам за приказката „Не ми сече пипето“. Защото винаги казвах „Не ми сече пипето“ за нещо, което вътрешно не можех да възприема, да се съглася с това. Въпреки, че имам огромно желание да играя, в първи курс останах на поправителен. Това е едно от най-травмиращите събития в живота ми. Но сега си казвам „Добре е, че съм останал!“
И тогава ли, както сега, не бяхте забелязван тип?
-Аз никога не бях забелязван тип. Аз съм от този тип мъже, за които режисьорите казват: „Не, няма да е този.“ В сектора на сериалите за мене се отвори работа, когато се премина към заснемане с озвучаване . Защото по-рано симпатичните и красиви мъже се избираха, а аз ги дублирах. Съществувах като такъв.
Но и ти си симпатичен и красив…
-Аз не се мисля за такъв. Но пък съм искрен…
Остана на поправителен и после какво стана?
-„Аз защо останах? Наистина ли заслужих?“ попитах преподавателя Мюшфик. И той ми отговори: „Няма нищо общо със заслуга. Искам да работиш още три месеца и това е!“
Може би всичко това ти е било от голяма полза…
-Да, вярно. Осъзнах и видях „грешното“! Видях, че това образование е безполезно. Най-големият ми шанс бе след като завърших Консерваторията приблизително две години играх с Керем Дерен. Той е сценаристът на „Езел“, а сега пък на „Пропаст“. Мисля , че е един много добър сценарист и треньор на актьори. Благодарение на него успявам да разбера кое е правилно и кое е неправилно за мен.
Но той не е актьор. Няма я тая формация…
-Това не е от значение. И техническият директор на Барселона не е футболист. Но има много добри познания за футбола. И Керем Дерен е такъв. Има много добри познания за актьорското майсторство. Официално той ме научи на актьорско майсторство.
„Езел“ ли беше кулминационната точка в живота ти?
-Да, разбира се. Сценариите на „Езел“ бяха едни от най-хубавите сценарии, които съм чел. Мурат Карасу, Мюшфик Кентер и Керем Дерен имат много голяма роля в моето образование и актьорско майсторство, с изключение на семейството ми.
Какво научи от Мюшфик Кентер?
-Научих се да бъда човек. Отношенията ни с Господин Мюшфик са като на майстор и чирак. Мюшфик Кентер беше единственият, който ни обучаваше по различен начин от това старо класическо образование, което се предлагаше в Консерваторията. Животът и преживяванията на преподавателя бяха най-големият и важен урок за нас.
Чувството да си близнак наистина ли е така както го описват?
– Ами не знам кой е успял да опише толкова изчерпателно това чувството да си близнак. Аз не мога да го опиша. Даже мисля, че няма някой, който би усетил това чувство. И са прави в това. Да сте близнаци, братя, не е като да сте двама братя. Само си помислете, от раждането си насетне сте в постоянен контакт с някого. Това е нещо много ценно. Играе много важна роля даже и в моите отношения с хората.
Какво означава твоят брат-близнак за тебе?
-Все едно е един от крайниците ми. Като ръката ми, като носът ми, като кракът ми. Една моя част. Но с течение на времето трябва да се разделите. Това е един кризисен период. На 16-17 годишна възраст започва раздялата. Вече имате други приятели, това е един труден период. Понякога продължава една година, а понякога пет години. И нашата раздяла беше дълга.
Не е ли е странно всички деца от семейството да правите едно и също нещо?
-Неее. Като казах на баща ми: „Искам да стана актьор.“ Той ми каза: „Виж сестра си, аз няма какво да кажа!“ Сестра ми въпреки, че беше завършила актьорско майсторство в Консерваторията, продаваше енциклопедии, за да си изкарва прехраната. И майка ми и баща ми не я спряха, не й попречиха. Но й казаха: „Избираш един много труден път, решението все пак е твое.“
Професията на майка Ви?
– Домакиня е, но нейната история може да е тема на отделен репортаж. Когато аз и Кая бяхме на 11 години майка и татко решиха да се разделят. И майка започна да работи като продавач-консултант в мебелен салон Модоко, който се намираше в Дудуллу. И беше един прекрасен творец, командироваха я на други места, като й плащаха допълнително за това. Тя за мен е един голям герой, защото започна да работи след 45 годишна възраст и покори всеки и всичко, беше много успешна! Даже я показаха по телевизията като успешна бизнес-дама. Имам прекрасна майка.
След раздялата отношенията им продължиха ли в рамките на нормалното? – Те са двойка, която успяват да поддържат добри взаимоотношения по време на раздялата. Все още се срещат. На празниците цялото семейство заедно закусваме.
Ти сам ли живееш?
– Да, но под мене живее брат ми със семейството си. Близките ми приятели също са в същата сграда. Един супер живот. Представете си един блок, пет апартамента са наши.
Наистина е било хубаво! Какви са мечтите ти, как мислиш да продължиш професията си…
– Аз всъщност живея мечтата си. Исках да играя. Играя.
Как се подготвяш за ролята си, как работиш?
-За мен работенето не е работа срещу огледалото. Работя даже и когато вървя, постоянно мисля нещо, чета, гледам, наблюдавам, изследвам човека. От три години и половина ходя на терапия. Целта ми е да опозная себе си още по-добре. С терапевта ми говорим само за моя живот. Аз за него съм единствен и това е едно ценно чувство.
Има ли жена, която да те кара да се чувстваш единствен?
-В интерес на истината имаше. И майка е едната от тези жени. Но човек, когато е сам също може да се чувства единствен. Аз не успявам да го постигна чак толкова, и за това ползвам такава услуга.
Хората така спокойно не коментират това твое посещение на терапевт…
-Аз нямам такива проблеми. Хора, които имат такива проблеми не отиват на терапевт, а се консултират с треньори на живота. Не са ми приятни треньорите на живота!
Не се ли страхувате да отваряте чекмеджетата?
-В началото ме беше страх. Сега и това включвам в играта. Човек, когато сам отваря своите чекмеджета, научава много неща за себе си и това го възвишава. Но понякога и го смалява, прави го дете. Изправянето/лице в лице/ е различно, това е много важно и правилно действие.
Какво би разказал друго за себе си на човек, който не те познава?
-Ами не знам, клишето „Пердето не се затваря“ според мене е грешно. Ако нямам желание да играя няма да играя. Бог да опази майка ми и баща ми, ако се случи нещо с тях аз не бих се съгласил с пердето не се затваря. Остави затварянето, бих съборил това перде. Мисля, че не е правилно да се гледа на театъра като на свято нещо. Ние играем игра. Не сме и свети като учителите. Аз съм играч, играч, който се старае да си върши работата по най-добър начин. Но не искам да съм пример на никого. Нямам това задължение, нямам този проблем.
Да изглеждам добре пред журналистите…
-Ако е възможно да не ме видят! Попитах ги „Защо ме снимате?“, когато влизах да се къпя в морето. „Това ни е работата“ казаха. Като им казах: „Но го правите без мое разрешение, как става това?“, отговориха ми: „За пари го правим“. И аз им възразих: „Какво значи за пари го правим, ако ви дам двойно по-вече пари бихте ли убили някого? В живота всичко не може да е свързано с пари!“
Тези спорове нямат край! Информирах се за блока, в който живееш, но аз…
-Да, живеем един такъв общ живот. Имам една група от приятели от 10-12 души, която аз я наричам „къщичка“. Колкото и да е странно, но измежду тях няма актьор освен мен. Един е компютърен инженер, някои работят в текстилния сектор друг пък е моден дизайнер. Всичките са ми дългогодишни приятели. Аз съм от тези, които не искат да изоставят миналото си. И сестра ми живее в съседния блок.
Какво правиш нощно време?
-С тях съм. Не живея нощен живот. Ако е организирана специална вечер или пък съм поканен, само тогава излизам. Освен тези съм си в къщи. И без това съм натоварен достатъчно, остава ми много малко свободно време и аз го отделям за почивка. Вместо да пия навън, аз предпочитам това да го правя в домашната обстановка с приятелите си.
Какво означават жените за тебе?
-Имам една нова стара любов. Запознахме се през 2007 г. Сега сме любовници. Не е актьор. От един друг сектор е. „Ако е актьор бихме се разбрали по-добре.“ това според мене е едно клише. Аз съм доволен от живата си. Но съм от трудните мъже. Педантичен съм. Перфекционист съм. В Турция тези качества затрудняват човека, когато прави някаква работа.
Следващата ти цел…
-Пак казвам, продължавам по същия път. До края на живота си играене. Имам желание да имам дете. Обожавам децата. Живея, за да имам дете. Много неща научавам от тях. Те са много естествени. Казват, че са „Доктор“, „Медицинска сестра“ и стават. „Индианец“ съм, „каубой“ съм казват и стават. Искам да се върна отново там, сред тях.
В целият свят се говори за турските сериали. Не само в Близкия изток, наскоро един сириец, живеещ в Канада попита…
-Да, това е истина. Тази система създадоха творците на „Езел“. Всичко стана благодарение на тях. Не мога да подмина и това: ако не бяха мъжете като: Кенан Имирзалъоглу, Баръш Фалай, Йигит Йозшенер и аз, ако не бях играл с тях, мисля, че нямаше да съм популярен толкова. Тяхната подкрепа на сцената за мен е много голяма, подобна подкрепа от други много малко съм виждал. По същия начин в момента ме подкрепят Мурат Йълдъръм, Аслъ Енвер и Мурат Акпънар. Това е един лукс. Но ако целта на човека, с кого играем заедно е друга…Ето тогава възниква проблем!
