Фотограф: Елена Ненкова [Капитал]
Емил Христов е вероятно най-заетият български филмов оператор през последните 25 години. Той продължаваше да снима, дори когато българско кино практически нямаше. Канеха го в чужбина (Германия) за реклами и игрални продукции („Тувалу“, 1998), работеше клипове и фотография. Снимал е с класици като Рангел Вълчанов и Едуард Захариев и с пълни дебютанти, които после ставаха лице на киното ни – от Попзлатев в края на 80-те до Командарев и Гърдев наскоро. Емил Христов доминираше последния фестивал „Златна роза“ като режисьор на победилия филм („Цветът на хамелеона“) и като оператор на взелия най-голям брой награди („Аз съм ти“). Майстор е на експресивната картина в киното и на експресивните реакции в живота. Нажежено емоционален на терен и когато защитава кауза.
Като какъв човек се определяте? Като много объркан и уплашен човек.
Нещото, в което вярвате абсолютно? Че всичко, което се случва, има някакъв смисъл (виж Виктор Франкл)
Любимият ви момент от деня? Обедите (средата на деня), тогава вече почти всичко е ясно.
Най-голямото предизвикателство във вашата работа? Как да превърна визуалната кочина, в която живеем, в нещо естетически приемливо.
Как бихте обяснили това, което правите на едно 5-годишно дете? Ще му кажа, че съм вълшебник, че мога да показвам нещата не такива, каквито са, а такива, каквито трябва да бъдат.
Как си почивате? Не си почивам. Когато не работя, обикновено чета, от година и половина предимно чета.
Какво ви зарежда? Работата. Децата ми Сара, Ема и Викторчо (малък китаец). Дават ми чувството за смисъл. Работата – фалшиво, а децата – истинско.
Какво ви разсмива? Почти нищо. Какво ви натъжава? Сaмотата.
Какво ви вбесява? Липсата на порядъчност. Арогантността, гламурата.
Личност, на която се възхищавате? С.Б., И.К. , Г.Л., тримата ми останали близки приятели. От Н.М., с когото се разхождам от време на време в парка. В киното от Антониони, от Спилбърг, от Кешловски (Каква еклектика само!). А в моята професия – от Гордън Уйлис, Роджър Дийкинс и Харис Савидис, последният умря преди 10 дни. На 56.
Кое свое качество харесвате най-много? Никое.
А кое никак не харесвате и бихте искали да промените? Понякога ставам зъл, а после съжалявам и ме е срам, но е късно. Липсата на търпение също.
Какъв талант бихте искали да притежавате? Искам ако може да съм cool, но не може.
Последният подарък, който направихте/получихте? Подарих бронетранспортьор на Викторчо и английска книга за перспективата на сестра му Сара. Мили кучета!
Три места в интернет, които посещавате най-често? „Медиапул“, ВВС, „Дневник“.
Къде бихте искали да живеете? Навсякъде, но не тук, но не мога да живея никъде другаде освен тук.
Любимите ви имена? Нямам. Това е глупав въпрос, на който може да получите само глупав и неразбираем отговор.
Най-интересното място, на което сте били? Вели Лак, дъскорезница на 7 км от Рилския манастир. Там прекарах детството си. Вече не съществуват. И дъскорезницата. И детството.
Мото или цитат, близък до философията ви за живота? От 30 години помня едно изречение от „Смърт във Венеция“: „Човек си мисли, че пясъкът се изсипва само накрая.“
