Картина на Чудомир
По разкази на дядо ми, за действително съществували лица и събития.
Никой в село не знаеше на колко
години се спомина баба Мара. От как я помнихме беше едно джезве кокали и ходеше
все прегърбена, но стъпваше сигурно и въпреки че дребнееше, нищожната и осанка
всяваше респект и уважение. Беше останала от млада вдовица. Съпругът ѝ не беше
я надарил с отроче, а и наследство не оставил кой знае какво. От рано баба
Мара, трябвало сама да се сбори с живота и понеже подкрепа от нийде нямало,
запиляла се по гурбет незнайно къде. Когато се върнала в село, била понасъбрала
положение и заявила че- изучила знахарството в Сакар, от най- добрият лечител
Илия Брънзов. Никой в село не го беше чувал тоя, ама нали народът наивен пък и
докторът кожи дерял, престрашили се нашенци и започнали да я навестяват. А тя,
подхождала майчински, приласкавала, омайвала ги и им влязла под кожата, като
кърлеж.
За кратко време баба Мара
се прочула. Ама, нашенци помогнали основно от келешлък, за да вкарат в устата на другоселци името ни,
пък и да ни завидят. Е преувеличили
тук-там, възкресили двама –трима, а ма то приказката един път като тръгне, кой
ще ти проверява-истина ли е или лъжа. Юрнал се този народ от цялата околия,
залели селото ни като наводнение, а баба Мара едва успявала да угоди на
всички. Ама понеже нали било за благото
и за здравето на хората, жертвала се в тяхно име завалийката, а пък покрай благото
за народа и къща построила и имот завъртяла, по- голям от на чорбаджи Марко.
Бързо насъбрала
уважение Тя, и понеже и идвало отвътре, за кратко време като факир
превърнала лечението си в илюзия. Предала му загадъчност и го обвила в ритуали, така че хипнотизирала чиляка като змия. И удряла все там където е
слаб, че да го завладее страха пък и да усетил бремето което тя носила, за да го излекува. А народа наивно вярвал чудото да се случи, защото какво
му оставало друго на чиляк, когато и пари нема.
Отначало било поносимо. Наред с отварата, за болен
бъбрек трябвало да се пикае на син камък, за корем -да се отъркаляш в здравец,
за гърло- да пиеш греено вино, за сърце- коч жертва да пренесеш на църквата.
Постепенно обаче с възрастта уменията и се увеличили и започнала Тя, и с
духовете да говори, а те да и подсказват кое, как да е. И пустите му духове,
колкото по-остарявала баба Мара, по не традиционно я карали да лекува, като за
всеки болен различно диктували, че хората се объркали- кой илач бил за корем и
кой за гърло. А то може и с годините, да не ги е чувала вече добре какво и нашепват, защото къмто краят си
налагала нашенци здраво, без да ги щади, че и на хората сеир правела за
разтуха- нещо като да ходят на цирк, без да се налага да плащат.
За илач, за хемороид например, освен отварата,
накарала Пуяка да си вари в добавка люцерна и да я яде като лапад. Червата
му прокиснали на човека. Цяло лято варил и ял, накрая за да си спести време,
започнал да я рупа сурова като заек. Три декара изпасъл- дето се вика магарето
му гладно останало. Не се знае оправил ли му се е дирника, ама Пуяка привикнал с нея
и започна да си я постила на обяд, като салата- та да му отваря път за
ракийката.
Пачемуто пък, закъсал със стомаха завалията.
Налегнал го един сюргюн… цяла седмица не го пуснал. Когато отишъл при баба
Мара, тялото му вече се било съсухрило от безводие. Огледала го Знахарката,
дала му едно шише от отварата си и го наредила всяка сутрин отрано, да жули
коремът си с прясно събрана коприва. Три седмици си трил корема човека, накрая
му кабардясал, като панджар. Чак на четвъртата, стомаха започнал да му се затяга,
ама то може и от себе си да се е оправил или пък дрянките, дето го натиснала
снаха му да яде, да са го върнали към здравето му.
Един път пък, открили Пацо Келешът, през зимата
залепнал от студа за паважа. Наложило се, с топла вода да
го отлепят. Понеже корава душа носеше, оживял келешът му с келеш, ама лявата
страна на лицето му се стегнала и окото
му сълзяло постоянно. Прегледала го баба Мара, побаела му, накрая му дала от отварата си и в допълнение, го накарала да
мажи лицето си с въглен от топола. Две тополи в двора си имал Келеша и двете
изгорил. Цяла зима ходил черен като арап, и понеже външно много подхождал, често го бъркали с Амзата- единственият циганин в
село. Не се знае дали е било от въглена или от отварата, или пък защото
времето се стоплило, но на пролет бузата
му се стопила и се раздвижила, а окото му спряло да сълзи и пак започнало да
хвърля огньове.
Марко Лекият пък пострадал от косопад. Оголило му
се темето като на кюре, за има-няма два месеца. Огледала го Баба Мара, куршум
за уплахи му ляла, дала му от цяра си и
го накарала всяка сутрин да се маже с преварена кравешка пикня. Отчаял се
Марко, ама пуста хубост… По цял ден чиляка клечал под кравите за да я събира
и ходил извън село да я вари, защото набрал гнева на комшиите си. Жена му, Дена
пък, още на вторият ден му послала в
обора и го накарала да се въздържа, като калугер. Два месеца се мазал човека с
нея, сумати мухи отгледал на челото си- пустата му хубост не се върнала! Само
темето му лъснало още повече, като току що опънато кубе на камбанария. И понеже
наближила зимата, отказал се Марко от лечението, и без друго на жена му все
едно и било- красив ли е или грозен.
Така я помним баба Мара. На предела на годините ѝ,
клиентите понамаляха. Младите не даваха вяра на мурафетите и, а старите и
останаха верни от малограмотие, пък и защото от как се помнеха, за болести все
при нея ходеха. Само илачът и остана неразкрит. До късни старини, баба Мара
излизаше вечер да го събира и то все лятоска. Вареше го на пълнолуние в голям
казан, на Чобанската поляна и така беше наплашила народа, че никой не смееше носът
си да покаже там. Когато се помина, даскал Стою от любознание цяла година не
спа човека. Събра колкото можа, останалите от нея стъкленици пълни с отварата и,
и се опита по научно му да я разпознае. След като не сполучи, с питане
стигна до Сакар и намерил синът на знахаря Илия Брънзов, Никола. Поопипал го
човека, помирисал го, накрая го доближил с език и след като изкривил устата си
в усмивка така, че мустаците му затреперели като струни, заключил:
-Това е отвара от магарешки бодил. Тук го даваме,
като илач за полова немощ.
Пустата му баба Мара, значи тя била причината в
нашият край семействата да са най-многолюдни! И ние се чудим, защо от двадесет
години селото ни се утрои! Ама като си помисля и аз кяр съм изкарал. Изтърсака
в семейството съм. Изплакал съм, когато баща ми станал дядо с първите ми племенници.
Спомням си, че ми е разказвал, че по времето когато са ме наченали, баба Мара го е лекувала с отварата си от
ревматизъм. Така и предаде богу дух горкият-
с мисълта, че по чудо и с божията благословия съм се пръкнал на този
свят. До края не му казах истината. Защо да съсипвам вярата му?! Нали, колкото повече
човек наближава краят си- толкова повече има нужда от нея!
Автор: Николай Григоров /Shljko/
